С изправена глава в белия си пеньоар, тя говореше, говореше, преповтаряше жалбите си, мъчеше се да разлютява раната. И той я оставяше да говори, сразен от откровението. Сега вече нямаше дори надежда в съмнението. Да смаже ли с юмрук това лице на малко злосторно женско животно? Каква полза? Той я презираше, за да няма за какво всъщност да й се сърди. Но другият, но Жан-Марк? Този син, с когото толкова много се гордееше! Как е могъл?… Филип смътно съзнаваше, че стои прав в една тъмнорозова стая, в която бръмчи глас, чиято злоба го кара да скърца със зъби. Сърцето му тежеше, биеше силно. Чувстваше болка от желязно копие между ребрата си. Да избяга бързо оттука, да не вижда повече Карол, да отиде да диша чистия въздух навън. Той излезе, без да каже нито дума.
Шумът и движението на улица „Бонапарт“ го поеха и понесоха. Вървеше без цел и мислеше как Жан-Марк се люби с Карол. Точността на картините го смразяваше. Един негов двойник проникваше в тялото на жена му. Беше ужасно, непоносимо! Тя бе достатъчно порочна, за да сравни двамата мъже. Навярно дори предпочиташе младежките похвати на своя заварен син пред тия на съпруга си. Положително е признала това на Жан-Марк, който се е възгордял. Помислил се е за герой от гръцките трагедии. А всъщност е един малък мръсник, предпазлив и малодушен. Подлец, който действува тихомълком. Как се е преструвал като маймуна в продължение на месеци пред баща си! А самият той, Филип, беше плащал наема на квартирата. Бе давал пари, за да може синът му удобно да целува неговата жена. Считали са го за глупак! Това е може би най-тежкото! Отвращението пропъждаше болката. Гневът потискаше мъката. Измамен, подигран, осмян жестоко, той си възвръщаше духовната сила. Повика едно минаващо такси, хвърли се вътре и се сгромоляса на седалката.
— Къде да ви откарам? — попита шофьорът.
Жан-Марк навлече един стар сив пуловер, нави тъмнозеления шал около врата, погледна часовника си и установи, че пак е закъснял. Трябваше да мине да вземе Валери от дома й в десет часа, а беше вече десет и двадесет минути. Толкова по-зле, тя беше свикнала! Впрочем какво ли щяха да правят днес без кола… Той излезе от стаята си и затвори вратата. Като стигна в края на коридора, неочаквано трепна. Срещу него баща му изкачваше стълбите тежко, стъпало по стъпало, плъзгайки ръка по парапета.
— Какво има, татко? — попита загрижено Жан-Марк.
Филип стигна площадката и се изправи. Дишаше неравномерно. Лицето му бе сериозно.
— Върни се — каза той. — Имам да говоря с теб.
Жан-Марк се върна в стаята си, следван по петите от баща си. Затворил веднъж вратата, той почувства как нараства тревожният му страх. Смразяващ поглед прониза главата му. Филип извика внезапно със сгърчено лице:
— Хубаво сте се подиграли с мене ти и Карол!
В същия миг той вдигна ръка. Плесница отекна чак в черепа на Жан-Марк. Той залитна от удара. Вкус на желязо изпълни устата му. Лявата му буза гореше. Той отстъпи назад, към стената, с вдървени крака. Пред него баща му, с набръчкано лице, дишаше тежко. Щеше ли да удря още? Не, той се владееше, мъртвешки блед, тежък, неподвижен. В очите му не блестеше вече този смъртоносен лъч, погледът му изразяваше огромно отвращение.
— Да не си посмял да стъпиш вкъщи — каза той със задъхан глас. — Не искам да те виждам вече… Не искам вече и да чуя за тебе… Никога, никога!… Между нас двамата всичко е свършено, чуваш ли?… Свършено е…
Миг след това вратата се тресна. Жан-Марк остана сам, безсилен, ушите му бучаха като след тропически ураган. Бързината и грубостта, с които се разигра сцената, създаваха в него някаква нереална представа. И все пак не можеше да се съмнява, че целият му живот бе разбит за две секунди. Имаше нещо злокобно в тази истина, която избухна със закъснение. Защо катастрофата, от която се страхуваше през цялото време на връзката си с Карол, трябваше да стане, след като бе скъсал с нея? Плащаше сега, когато не беше виновен. И дори не можеше да се извини с времето, което бе изтекло. Не съществуваше никаква давност за престъпление от този род. Падна по корем на леглото си и заби лице във възглавницата. Сълзи обгаряха очите му. Кой ли беше уведомил баща му? „Все едно! Колко много страда! Как ме презира! Как ме мрази!“ Съзнавайки позора си, той нямаше желание да се оправдава, да се бори, да живее. Обърна се на гръб, запали цигара. Димът имаше слабо солен вкус. Какво щеше да стане с него? Изгонен от семейството си, окалян, прокълнат!… Една драскотина на тавана. Отвратително спокойствие на мебелите. Нищо друго, освен дърво, желязо и тъкан, бездушни вещи. „Аз съм мръсник“. Беше мръсник, както другите бяха синеоки или чернооки, педерасти или страдащи от артрит. Искаше му се да изгаси цигарата върху ръката си, за да изпита смелостта си! Бавно приближи до дланта си горящи я край. Още два сантиметра до кожата. Настръхна от страх. После смачка фаса в пепелника. И в същото време си помисли, че всъщност никога не е имал намерение да се изгаря с тази цигара, че се е пошегувал да се изплаши, че както в дребните неща, така и в големите е страхливец. Сега вече не плачеше. Мъката му беше много голяма, за да се изрази със сълзи. Минутите минаваха и той не се изкушаваше да погледне часовника си. Слабо тиктакане дълбаеше вената на китката му. Какво го интересуваше сега времето!… Направеше ли опит да се отърси от този отвратителен гнет, той виждаше отново бледата маска със зачервени очи, чувстваше пак пламъка на плесницата върху бузата си. Няма да имат край плесниците на баща му! През целия му живот, ден след ден… Потънал в размишленията си, той едва чу, че на вратата се чука. Един глас каза през пролуката: