Вагонът се раздруса, минавайки през една железопътна стрелка.
X
Пак печатна грешка! Франсоаз изтри с гума сгрешената дума върху петте екземпляра, направи поправката, като удряше клавишите отсечено, и продължи да преписва по-бавно. Винаги в края на деня вниманието й се отпускаше, изнервените ръце не бяха сигурни в атаката. Текстът, който днес имаше за преписване, беше изобщо отегчителен: „Доклад, изнесен на колоквиум в Екс ле Бен по въпросите за авторското право в индустрията, и по-специално върху авторското право за рисунките, моделите и фабричните марки“. Двеста и петдесет страници. Беше преписала само сто и десет. А трябваше да предаде всичко вдругиден вечерта. Стигнала до двадесет й шестия ред, тя извади петте листа, отдели ги от индигото и ги подреди. Звънецът на входната врата я накара да стане на крака. Погледна часовника си: седем часът и двадесет. Можеше да бъде само Александър: той често забравяше ключа си. Мина в антрето, отвори вратата и изненадана се намери пред един младеж, облечен в червено поло и прилепнал панталон от дебело светлокафяво кадифе.
— Домът на господин Козлов ли е? — попита той.
— Да.
— Бих искал да го видя.
— Господин Козлов не е тук.
— На път ли е?
— Не.
— Значи ще се върне скоро?
— Без съмнение.
Младежът се подвоуми за известно време. Беше висок, слаб, чернокос, с широка уста и тъмни очи, блестящи като кестени, току-що олющени от бодливата обвивка. Беше на около шестнадесет-седемнадесет години…
— Ако дойда пак след около час — час и половина? — попита той.
— Мисля, че ще го намерите — отговори Франсоаз. — Но кой сте вие, господине?
— Никола̀ Верне.
Като произнесе името си, той погледна Франсоаз в очите с известно предизвикателство. Тъй като тя не реагираше, той подзе:
— Никола̀ Козлов, ако така по ви харесва.
Франсоаз потрепери. Всъщност още при първия поглед тя бе познала несъзнателно кой беше той. Не приличаше черта по черта на баща си. Но в това юношеско лице наистина блестеше настойчивият, нахалният поглед на Александър.
Тя повтори машинално:
— Никола̀ Козлов…
— Да — каза той. — А вие коя сте?
— Госпожа Козлова.
По лицето му се появи лека усмивка, която се превърна в гримаса.
— Добре — каза той. — Тогава до скоро виждане…
Един вътрешен порив раздруса Франсоаз: тя нямаше право да остави това момче да си тръгне; прошепна:
— Не предпочитате ли да го чакате тук?
— Искам, разбира се.
Той се наведе и взе малкия куфар от фибър, смачкан и издраскан, който беше оставил на пода. Франсоаз не бе го забелязала отначало. Тя се отдръпна, за да му направи място да влезе, и му показа един стол. Той седна. Тя се върна при пишещата си машина и за да си придаде някакъв вид, изписа още няколко реда. Ръцете й бяха несръчни, умът й разсеян. Правеше грешка след грешка. Въпреки това не искаше да спира. Всеки път, когато вдигаше нос от клавишите, виждаше Никола̀, седнал със скръстени ръце пред нея. Разглеждаше стаята с остър поглед, който пламтеше изпод веждите му. След известно време той преглътна и въздъхна.
— Искате ли да пиете нещо? — попита Франсоаз.
— Имате ли кока-кола?
— Не.
— Тогава дайте ми вода.
Тя отиде в кухнята, напълни от чешмата една чаша и му я поднесе. Той я изпразни и каза:
— Благодаря. Беше студена…
— В Париж ли живеете? — попита Франсоаз.
— Не. Идвам от Тулуза.
— Какво правехте в Тулуза?
— Ами живеех, това.
— Отдавна ли?
— От самото начало.
— Искате да кажете, че никога не сте напускали този град…
— Не, никога…
Тя покри пишещата машина с калъф, подреди листовете в едно чекмедже. Значи Александър я беше излъгал, като й каза, че майката на Никола̀ се била омъжила, била напуснала Франция и отишла в Чили заедно със сина си! „Защо бе направил това? — помисли си тя. — За да прекрати моите въпроси ли? За да приспи моите скрупули ли? Ще трябва да го попитам, когато бъдем сами. Но нали го познавам: няма да си даде труд да ми обяснява. И ще си остана смешна с моите съмнения, с моята злопаметност. Тогава каква полза? Никога няма да узная истината от него“.
— За пръв път ли идвате в Париж? — попита тя.