при всяка среща, при всеки разговор както с турците, така и с колегите си.
Единствен българският княжески консул (или агент) стоя дълго уединен сред тия отделни купчинки. Той и по облеклото, и по цялата си външност беше някак отделен от другите в залата. Облечен беше наистина по всички правила, но костюмът му не беше много нов, твърдата му непокорна коса не беше добре вчесана, не беше и наскоро подстригвана. Самият той беше едър, плещест мъж, с големи ръце и стъпала, с умен, понякога уплашен поглед, широкото му лице не изглеждаше да се усмихва често. Той беше стеснителен, неразговорлив и дори плах сред всички тия чужденци, нужни му бяха големи усилия, за да се държи като тях. И тъкмо поради своята нерешителност не се присъединяваше към нито една от групите, ала тия насреща мислеха за него различно: че е високомерен, че е прекалено самонадеян, упорит, необщителен, прикрит, коварен, че е просто глупав. Което бяха дочували за народа му, за прословутия тогавашен княз на България, приписваха го и на него. И всички бяха убедени, че се меси в революционните борби в Македония, че ги ръководи, че за това именно е изпратен в О., което беше самата истина, обаче не за него, а за двамата му колеги — гърка и сърбина. Той се срещаше рядко с другите консули, канеше още по-рядко в българското консулство, общуваше с малцина от колегите си и малцина го познаваха такъв, какъвто беше наистина.
Българският представител навсякъде привличаше чуждите погледи, но още повече сега, на тая среща. Никой тук не се съмняваше, че той единствен знае всичко за днешните убийства, при все че той не знаеше нищо повече от другите в залата; революционните комитети в О-ската област се отнасяха с нужната почтителност към българския консул, но никога не споделяха с него своите планове. А той сега, усамотен в тая по своему тържествена зала, изглеждаше на всички, чак и на вали паша ефенди, тайнствен и страшен, човек с голяма сила в непохватните си ръце. Дълго време не се приближи никой да му заговори. Дори и слугите се спираха по-рядко пред него със своите подноси, макар че той единствен от чужденците им говореше на турски:
— Достатъчно. Взех си вече…
Пръв стана и пристъпи към българина чак на другия край на залата руският консул. Тоя път сърбинът не можа да придружи руския си колега, а остана като затънал в дебелия килим на пода, както бе скочил от мястото си, за да последва русина. Все пак той не го напущаше от погледа си, не можеше да прикрие също и своята ревност. Русинът и българинът останаха сами, изправени един срещу друг, докато всички там следяха бдително всяко тяхно движение и дори се ослушваха отдалече, като се преструваха, че нищо не забелязват. Русинът заговори на своя си език и това беше цялата му предпазливост:
— Не се е случвало да поговорим за това, но аз съм възхитен от храбростта и себеотрицанието на вашите революционери. Спомням си и сега за четата на Узунов в село Цер, за самоубийството й. Безпримерен героизъм, господин княжески агент, но вие, българите, не можахте да ги използувате достатъчно за своята кауза, както биха направили други, например гърците или сърбите. Да. Това обаче, което стана тази вечер по улиците на града, това аз не одобрявам. Християни, избиват се взаимно и в чия полза?
— Това е работа на революционната организация, господин консул. Гърците не остават по-назад. Гръцките чети избиват мирното българско население, палят селата.
— Знам. Но трябва да разберете и вие, и те: от вашето взаимно изтребление печелят други. Не вие.
— Сърбите следват примера на гърците. Организацията, изглежда, е принудена да се защитава.
— Сърбите… И те не слушат.
— В Македония нямаше сърби, господин консул. Доскоро нямаше никакви сърби.
— А сега има! Нужно е да се съобразяваме с фактите, нели?
Българинът замълча, но личеше усилието му да се сдържа. Замълча и русинът, но после каза с позатихнал глас:
— Моето отечество ви мисли само доброто.