Двайсет и четири часа прекара Лазар Глаушев в тая своя мъка, държа я скрита в сърцето си. Не беше малко време с такава мъка в сърцето, с най-милия образ пред очите, почерней от смъртта, с такава болка в сърцето и без никакъв отдих. Като се върна вечерта вкъщи, той беше още по-кротък, за да изглежда примирен; беше още по-грижлив към Ния и намираше още по-хубави думи, за да крепи надеждата й. Дойдоха пак люде — из града ходеха какви ли не и още по-тревожни приказки за битката при Стражица. Лазар води разговор с тях, като да беше нужно той тях да успокоява, а не те него и скръбната майка. Винаги бе казвал — човек да стои на повърхнината, да не се оставя да потъне — и сега бе дошъл час да покаже пред людете тая голяма човешка сила. Показваше я спокойно, уверено, та се чудеха на силата му тия, които бяха дошли от добро сърце да раздумват и него, и Ния.
Като си легнаха те двамата тая нощ на широкото легло, всеки на мястото си, Лазар рече, за да облекчи съня на горката майка, за да й даде сън:
— Се още немаме сигурно известие. Чакам аз секой ден. Комитетът ще научи сичко как е било, ама още ходели големи потери по ония места.
— И аз това си мисля. Ще чакаме. Ще чакаме още. И тя като него, и Ния като него — с голямо търпение в сърцето.
На другия ден, може да се каже, по същото време, в дюкяна на Лазара влезе председателят на околийския комитет в Преспа.
— Радостна вест ти нося, дедо Лазаре. Борис е жив. Полюшна се наназад Лазар Глаушев, занемял от
изненада и от голяма, отеднаж бликнала радост. Председателят продължи:
— Ранен е само. Доста тежко. Тук, в левата му страна, до ребрата чак, и от левата му ръка бомбата е отнесла много нещо. Другарите му от О. веднага пратили доктор. Доктор Христов, нели го знаеш, сам поискал да отиде.
— Къде е… Къде е сега Борис?
— В некое от о-ските села ще да е. Не ми съобщават за селото.
Лазар Глаушев пак затвори сега вратата на дюкяна си по никое време и побърза за вкъщи, при Ния.
— Жив е наш Борис, жено. Ранен бил малко нещо, но добър доктор го лекувал.
Ния повтори неговите думи с премалял глас:
— Къде е той сега, Борис?
— В некакво село. На сигурно место.
Ния не можа да се държи повече на нозете си. Приседна на миндерчето в готварницата и едва сега разкри пред мъжа си цялата своя скръб. Тихо, кротко, без да охка и въздиша, само сълзи потекоха по страните й, каквито бяха бледи, останали сякаш без капка кръв. Остави я Лазар да си поплаче, но не се сдържа и рече с голямо умиление към нея:
— Блажени сте вие, жените, с тоя ваш извор от сълзи при скърби и радости.
Каза го, а и неговите очи бяха пълни със сълзи.
Преди години самата Ния тръгна да търси по преспанските села ранения си син, но тоя път, като минаха още няколко дни и те не получиха ново известие за Бориса, Лазар реши да отиде до О. и там да търси ранени я:
— Ще отида до О., може да науча нещо, а може и да го видя.
Неделя беше и той реши да замине на другия ден, в понеделник. Не стана нужда.
Тъкмо бе се върнал от църква и се спря в градината пред къщата, където Ния бе излязла да понагледа цветята си.
Откъм портата се чу глас:
— Добро утро… Водя ви гостенка.
Беше една от преспанските учителки — Лазар и Ния я познаваха, макар да влизаше за пръв път в двора им. До нея стоеше Мария Йорданова.
— Повелете…
Поканиха ги в градината — имаше де да се седне под хладна сянка край бълбукащата чешма, в топлото августовско утро. Йорданова огледа градината с любопитни радостни очи, но каза:
— Да влезем вътре, ако позволите. Имам да ви предам нещо.
Погледна я Ния за миг с бърза, тревожна сянка в погледа си, но срещна светналите очи на гостенката и мълчаливо поведе двете млади жени към каменната стълба на къщата. Влязоха в гостната стая.
— Имам аз роднини тук, в Преспа, дойдох да прекарам неколко дни при тех, нали сме във ваканция… подзе Мария Йорданова, но после изеднаж се обърна към Лазара: — Господин Глаушев, наредено ми е да ви съобщя, че вашият син, господин Борис Глаушев, е изпратен по канала на Организацията в България. Нужно било да се полекува там. Немало опасност за живота му, но било нужно да се лекува.
Помълчаха бащата и майката, да приемат тая нова вест и да се поуспокоят сърцата им. Лазар Глаушев рече:
— Благодариме ви, много сме ви благодарни. И на другарите му също, които са го изпратили да се лекува.