Той би разказал на Мария Йорданова за Ружа, за своята селска девойка, но се боеше от младата учителка. Каква е всъщност вината му, има ли той някаква вина? Времето е безмилостно към човека. Още повече към мъртвия човек. Борис се обърна към Ангелика Милонас, потърси Ангелика в мислите си. По-леко му беше с нея, по-светло, по-радостно. Той подигна пак завесата на прозореца — къщата насреща тънеше в мрак. Ангелика спи. Ами утре той пак ще я види, ще чуе гласа й, ще й се порадва!
Борис Глаушев се улови като в някакво бягство. Сякаш искаше да се приюти при тия три жени в сегашната си мъка и безизходност. Както някога в детската си възраст при своята майка. Къде искаш да избягаш, да се скриеш, стой на мястото си! Това са твои лични скърби и радости, това с Ружа, с Ангелика, с Мария Йорданова, та също и това с убития аскер. Богдан Бобев също би го убил, без да трепне, без да се окайва и съди. Това е борба, в пазвата на Бобев имаше опасни книжа, ти извади револвер срещу щика на турчина, срещу дулото на пушката му. И ако трябва, пак ще извадиш оръжие, пак ще убиеш. Или отстрани се, не задръствай пътя на борбата! Не, не можеше да се отстрани Борис Глаушев, не можеше да търси други пътища. У Богдан Бобев беше всичко ясно. Борис си спомни как го водеше той в тъмнината през дворищата и градините, през вратичките и оградите, с бързи, твърди стъпки. Яснота, сигурност се виждаше и в разсъжденията на Стефан Кибаров дори и когато не можеш да приемеш нЯкои негови мисли. Кибаров разсъждава логично, една негова мисъл следва друга мисъл, едната е потвърждение на другата. Там е неговото място, в борбата, при тия мъже както преди при Милош Банков, при Кузман Велянов, при Гьоре Павлев. Близу до Бобев, рамо до рамо. В него има някаква здрава опора, той самият е здрава опора. Близу и до светлината в смелите думи на Кибаров. Стефан Кибаров умее всичко да разясни, да осмисли, той води някъде далеко, води надалеко. Борис като че ли едва сега стъпи на земята. Той започна бързо да се готви за сън и си мислеше: „Утре Бобев требва да свика другарите. Нека Венчев обясни пред тех това със сръбския консул. Пред Бобев и пред Кибаров. Ясно и просто, Да нема своеволия, да нема бъркотии в народните работи. Както в моите мисли, както в мене…“
Той духна ламбата и си легна в тъмното. И пак сякаш да избяга от себе си, ала дълго не можа да заспи.
XIII
Борис стана от леглото, както всяка сутрин, но не бързаше — имаше свободен час. В главата му шумяха гласове и звуци, които бе чувал в неспокойните си сънища през нощта, гъмжаха в ума му все същите мисли, разбъркани, откъслечни, в него беше все още нощната тъмнина и всичките му тревоги. Спусна се към един от прозорците, приподигна завесата. Балконът насреща беше празен, само вратата му зееше леко открехната. Той се загледа нататък Ангелика вероятно бе излизала вече там и може би пак ще се покаже. Борис негли се смути от това свое нетърпение и се отдръпна навътре в стаята. Щом се обръсна и облече, пристъпи пак към същия прозорец и го отвори широко, както би направил всеки, който иска стаята му да бъде добре проветрена. Ноемврийското небе над покривите и кумините насреща тоя път беше гъстосиньо, пронизано надълбоко от светлината на слънцето, което не се виждаше от прозореца на Глаушев. Хубав ден! И Борис отново сведе към балкона очи, пълни със слънчев блясък и небесна синева. На балкона пак нямаше никого. Какво най-сетне? Да не би момичето да му е обещало среща… Той извади часовника от жилетката си — имаше още Доста време. Ала докато се повъртя без нужда низ стаята, вече не се реши да погледне насреща. И какво чакаше още?… Той сложи пред огледалото аления си фес, погледна за миг невеселото си лице, леко побледняло от неспокойния, уморителен сън, и бързо излезе от стаята, изтича по скърцащата стълба надолу. Някъде зад него се чу гласът на Фотина, хазайката му:
— Нема ли да закусиш, учителе?
— Не, не… бързам…
Тъкмо да излезе на улицата, и току пред него, в светлата рамка на отворената порта неочаквано се изправи Ангелика, забързана и тя, та едващо не се сблъскаха. Борис, без да се замисля, леко я улови за ръката и я придръпна по-навътре в мрачния проход под къщата.