— Всичко изглежда като при типичен турист в малка стая за двама в рейкявикски хотел — каза началникът. — Оръжието на убийството не лежи на масата, ако си се надявал на това, няма кървави дрехи в чантата му, всъщност — нищо, което да го свързва с човека от мазето. Вътре направо гъмжи от пръстови отпечатъци. Но е очевидно, че човекът е бягал. Оставил е стаята така, сякаш е имал намерение да отскочи до бара. Електрическата му самобръсначка е все още включена в контакта. На пода има допълнителен чифт обувки, също и чехли, негови лични, не на хотела. Фактически това е единственото, което можем да ти кажем сега. Човекът е бързал, бягал е.
Началникът на Техническия отдел отново изчезна в стаята, а Ерлендур се приближи към управителя.
— Кой се грижи за почистването на етажа? — попита той. — Кой влиза в стаите? Жените или мъжете, които чистят, разменят ли си етажите?
— Знам кои камериерки са на този етаж — отвърна управителят. — Тук няма мъже, по понятни причини.
Каза го подигравателно, сякаш почистването съвсем очевидно си беше женска работа.
— И кои са те? — попита Ерлендур.
— Ами например момичето, с което ти говори.
— Момичето, с което говорих ли?
— Тази в мазето — отвърна управителят. — Която откри трупа. Момичето, дето намери Дядо Коледа мъртъв. Това е нейният етаж.
Ева Линд го чакаше в коридора, когато Ерлендур се качи в стаята си, два етажа по-нагоре. Тя седеше на земята, облегната на стената и отпуснала глава на коленете си. Ерлендур помисли, че е заспала. Но като се приближи към нея, тя вдигна глава и протегна краката си напред.
— Дяволски ми е забавно да идвам в този хотел — рече тя. — Няма ли вече да се замъкнеш вкъщи?
— Това ми беше намерението — отвърна Ерлендур. — Взе да ми писва тази сграда.
Той прекара картата през електронния четец на ключалката и вратата се отвори. Ева Линд се изправи на крака и го последва в стаята. Ерлендур затвори вратата, а Ева се просна върху леглото му. Той седна до малкото бюро.
— Върви ли кейсът31? — попита Ева Линд, докато лежеше по корем със затворени очи, все едно се опитваше да заспи.
— Бавно — отвърна Ерлендур. — И престани да използваш думи като „кейс“! Какво му е трудното да кажеш: как върви разследването?
— Пич, ’земи млъкни! — каза Ева Линд все още със затворени очи.
Ерлендур се усмихна. Гледаше дъщеря си на леглото и се питаше що за възпитател би излязъл от него. Щеше ли да й поставя прекалено много изисквания? Щеше ли да я запише на балет? Да я натиска да учи пиано? Да се надява, че ще я превърне в малък гений? Щеше ли да я удари, ако изпуснеше бутилката му с ликьор на пода?
— Там ли си? — попита тя с все още затворени очи.
— Да, тук съм — промълви уморено Ерлендур.
— Защо не казваш нищо?
— Какво да казвам? Какво толкова има да се казва?
— Ами например какво правиш в този хотел. В действителност.
— Не знам. Не ми се искаше да се прибирам в апартамента. Малко разнообразие.
— Разнообразие? Дали ще киснеш сам в тая стая, или ще висиш сам вкъщи — каква е разликата?
— Искаш ли да чуеш малко музика? — попита Ерлендур, опитвайки се да отклони разговора от себе си.
Започна да разказва на дъщеря си за случая, от самото начало, по-скоро за да си изясни сам ситуацията. Каза й за момичето, което намерило прободения с нож Дядо Коледа, и че портиерът някога е бил изключително добър певец хорист. Че двете му издадени плочи са много търсени сред колекционерите. Че гласът му е уникален.
Протегна се и взе плочата, която още не бе прослушал. Тя беше със запис на два псалма и очевидно бе издадена за Коледа. На лицевата страна на обложката имаше снимка на усмихнатия Гвюдлойгур с коледна шапка на главата. Ерлендур се замисли за иронията на съдбата. Сложи плочата на грамофона и гласът на момчето запя прекрасна горчиво-сладка песен. Ева Линд отвори очи и се изправи в леглото.
— Ти майтапиш ли се? — рече тя.
— Не е ли великолепно?
— Никога не съм чувала дете да пее толкова красиво — допълни Ева. — Мисля дори, че не съм чувала никого да пее така.
Останаха да седят мълчаливо и изслушаха песента до края. Ерлендур се протегна над грамофона и обърна плочата, за да пусне псалма от другата страна. Чуха и него и когато песента свърши, Ева Линд помоли баща си да я пусне още веднъж.