— Не я познавам — повтори Ева.
Млъкна и се загледа в нищото пред себе си. Баща й я наблюдаваше и също мълчеше. Така минаваше времето. Понякога нямаха какво да си кажат един на друг. Друг път се караха жестоко. Никога не говореха за неща, които не ги засягаха, не говореха за времето или цените по магазините, за политика, спорт, дрехи или каквото и да било друго, с което хората убиваха времето си. Смятаха това за пълна глупост. Само те двамата, миналото им и настоящето, семейството, от което не стана семейство, защото Ерлендур го напусна, трагичната история на Ева и брат й, Синдри, злобното отношение на майка им към Ерлендур — само това имаше значение за тях, само тези неща бяха темата им на разговор и придаваха цвят на взаимоотношенията им.
— Какъв подарък искаш за Коледа? — попита най-накрая Ерлендур, нарушавайки мълчанието.
— Подарък за Коледа? — изненада се Ева.
— Да.
— Нямам нужда от нищо.
— Все от нещо трябва да имаш нужда.
— Ти какво си получавал като подарък за Коледа? Когато си бил малък.
Ерлендур се замисли. Спомни си за едни ръкавици.
— Някакви дреболии — каза той.
— Винаги ми се струваше, че мама дава на Синдри по-хубави подаръци, отколкото на мен — промълви Ева Линд. — А после престана да ми дава подаръци. Казваше, че съм ги продавала за дрога. Веднъж ми подари пръстен, който продадох. Брат ти получавал ли е по-хубави подаръци от теб?
Ерлендур усети, че тя се опитва внимателно да се промъкне в душата му. Дъщеря му често поставяше въпросите ребром и го вадеше от равновесие с прямотата си. В други случаи, а те бяха много по-редки, сякаш се опитваше да покаже малко тактичност.
Когато Ева лежеше в интензивното отделение след загубата на бебето и се намираше в дълбока кома, лекарят й бе казал на Ерлендур, че той трябвало да бъде при нея и да разговаря с нея колкото се може повече. Много възможно било да чува гласа му и да усеща присъствието му, макар и да не било сигурно, че разбира онова, което той й говори. Едно от нещата, които Ерлендур разказа тогава на Ева, беше за изчезването на брат му и как самият той бил спасен в планината. Когато Ева се съвзе и се прибраха в дома му, той я попита дали помни нещо от онова, което й бе казал в болницата, но тя не си спомняше нищо. Любопитството й обаче се събуди и тя не го остави на мира, докато не го накара да повтори всичко, което й беше разказвал в болницата и което не беше споделял с никого дотогава. Не беше говорил никога преди с дъщеря си за своето минало и на Ева, която иначе никога не се уморяваше да го обвинява и да му търси отговорност за нещастния си живот, й се стори, че някак се приближава към баща си, че го опознава по-добре, макар и да си даваше сметка, че далеч не го разбира напълно. Въпросът, който ядеше Ева през цялото време, караше я да беснее и да му бъде сърдита, все още оставаше неизяснен. Този въпрос определяше връзката помежду им повече от всичко друго. Разводите бяха нещо обикновено, тя разбираше това. Хората постоянно се разделят, някои го правят по лош начин и никога повече не разговарят един с друг. Тя си даваше сметка за това и не го коментираше. Но не можеше да проумее защо Ерлендур се бе разделил и с децата си. Защо не бе показал някаква заинтересованост, след като си тръгна, защо ги беше пренебрегвал, докато Ева сама не го бе издирила и намерила да стои самотен в мрачното си жилище в един панелен блок. За всичко това беше говорила многократно с баща си, но той все още не бе дал никакъв отговор на въпросите й.
— По-хубави подаръци? — възкликна Ерлендур. — Всичко беше еднакво. Всъщност точно като в стихотворението. „Най-малкото — свещ и карти за игра.“37 Понякога на човек му се иска да получи нещо по-вълнуващо и интересно, но родителите ми бяха бедни. В ония времена всички бяха бедни.
— А след като брат ти е умрял?
Ерлендур не отговори.
— Ерлендур? — каза Ева.
— Нямаше никакви подаръци, след като той изчезна — отвърна Ерлендур.
След гибелта на брат му никога вече не празнуваха Рождество. Беше минал почти месец от изчезването му. В семейството нямаше радост, нямаше подаръци, нито пък гости. Обичайно роднините на Ерлендур по майчина линия идваха в навечерието на Коледа и пееха коледни песни. Къщата им беше малка, хората седяха плътно притиснати един в друг и сякаш излъчваха топлина и светлина. Тази Коледа майка му не искаше да приема гости. Баща му изпадна в дълбока депресия и през повечето време лежеше в леглото. Не беше взел участие в издирването на момчето си, все едно знаеше по някакъв начин, че няма смисъл, сякаш осъзнаваше, че се е провалил, че синът му е мъртъв и нищо не може да направи. Никой нищо не можеше да направи и всичко беше само по негова вина.
37
Цитат от стихотворението, което се пее и като коледна песен, „Скоро идва Коледата свята“ от исландския писател, поет, учител, преводач и политик Йоханес от Катлар (Йоханес Бяртни Йонасон, 1899–1972). — Б.пр.