„Малката принцеса“.
Чу тихи стъпки в коридора и разбра чии са още преди Ева Линд да се появи на вратата.
— Онази горе ми каза, че те е видяла да слизаш тук в мазето — каза Ева и погледна в стаята. Очите й се заковаха върху кървавите петна върху леглото. — Тук ли се е случило? — попита тя.
— Да — потвърди Ерлендур.
— Какъв е този плакат?
— Не знам — отговори Ерлендур. — Не разбирам как можеш да се държиш така. Не биваше да я наричаш „бабишкера“, не биваше да не й стиснеш ръката. Тя нищо не ти е направила.
Ева Линд мълчеше.
— Би трябвало да се засрамиш! — рече Ерлендур.
— Извинявай! — каза Ева.
Ерлендур не отговори. Стоеше и гледаше плаката. Шърли Темпъл, в красива лятна рокличка, с панделка в косата, с цветна усмивка. The Little Princess. Филм от 1939 година, по романа на Франсис Ходжсън Бърнет43. Темпъл играе малко буйно момиче, което е изпратено в училище-пансион в Лондон, след като баща й заминава за чужбина. Той я оставя в ръцете на тираничния директор на интерната.
Сигурдур Оли беше открил филма в интернет. Информацията за него обаче не им каза защо Гвюдлойгур бе закачил този плакат на стената си.
„Малката принцеса“, мислеше си Ерлендур.
— Веднага се сетих за мама — допълни Ева Линд зад гърба му. — Когато видях тази жена с теб на бара. И за нас със Синдри, за които ти никога не си се интересувал. Замислих се за всички нас. За нас като семейство, защото, както и да го погледнеш, ние все още сме семейство. Поне в моите очи.
Тя млъкна.
Ерлендур се обърна към нея.
— Не те разбирам — продължи тя. — Не разбирам как си могъл да ни пренебрегваш нас със Синдри. Не го разбирам. А ти не желаеш да говориш за неща, които те засягат. Никога не говориш. Никога не казваш нищо. Все едно че говоря на стената.
— Защо искаш обяснение за всичко? — попита Ерлендур. — Някои неща нямат обяснение. А някои не трябва да се обясняват.
— И това го казва ченгето!
— Хората говорят прекалено много — отбеляза Ерлендур. — Би трябвало да мълчат повече, така няма да се издават.
— Говориш за престъпниците. Винаги мислиш само за престъпниците, а ние сме твоето семейство.
Замълчаха.
— Вероятно съм правил грешки — каза накрая Ерлендур. — Не с майка ви, мисля. Макар че може би и с нея. Не знам. Хората често се разделят, за мен беше непоносимо да живея с нея. Но сбърках с вас със Синдри. Не си давах сметка за това, преди ти да ме откриеш и да започнеш да идваш у дома, като понякога водеше и брат ти. Не си давах сметка, че имам две деца, с които не съм имал връзка през цялото им детство, които бяха тръгнали твърде млади по лош път. Започнах да се питам дали и моето бездействие не е допринесло. Много съм мислил защо стана така. Също като теб. Защо не отидох в съда, за да получа родителски права, защо не се борих като лъв да бъда с вас. Или защо не опитах да говоря с майка ви и да постигнем някакво споразумение. Или защо просто не ви причаках пред училището, за да ви открадна.
— Ти просто не си се интересувал от нас — угори го Ева Линд. — Не е ли това отговорът?
Ерлендур замълча.
— Не е ли това? — повтори Ева.
Ерлендур поклати глава.
— Не — отвърна той. — Бих искал да е толкова просто.
— Просто? Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че…
— Какво?
— Не знам как да го кажа. Мисля, че…
— Да.
— Мисля, че аз също загинах в планината.
— Когато е умрял брат ти ли?
— Трудно е да се обясни, може би дори не е възможно. Може би не е възможно да бъдат обяснени всички неща, а може би е най-добре някои неща да си останат необяснени.
— Какво искаш да кажеш с това, че си загинал?
— Не знам… нещо вътре в мен умря.
— Искаш ли…
— Мен ме намериха и бях спасен, но и умрях. Нещо вътре в мен. Нещо, което преди го имах. Не знам точно какво беше това. Брат ми загина и си мисля, че с него нещо и в мен умря. Струваше ми се, че нося отговорност за него. Оттогава не се чувствам добре. Изпитвах вина, че аз бях този, който оцеля, а не той. Оттам насетне избягвах да поемам отговорност за каквото и да е. И въпреки че не съм бил изоставян директно така, както аз ви пренебрегвах вас със Синдри, беше все едно че нямам никакво значение. Не съм сигурен дали съм прав за това и никога не ще узная, но го усетих веднага, след като ме прибраха от планината. Оттогава винаги съм го чувствал.
43
Франсис Бърнет (1849–1924 г.) е британско-американска писателка. Става истински известна след публикуването на първия си детски роман „Малкият лорд Фаунтлерой“ през 1886 г. Голям успех има и следващият роман „Малката принцеса“. Но най-широка популярност от творбите ѝ достига „Тайната градина“ (1911). — Б.пр.