— Защото страдах от същата слабост, от същата стръв, от която страдаш и ти! Аз исках да изпитам всички радости на живота и ти, и твоите пари трябваше да ми помогнете. Бог мие свидетел, че бях решил честно да те обичам, да направя живота ти честит, Андреа. Аз жадувах за щастието на света, представях си скромното съществувание като нещо страшно, треперех пред немотията и лишенията. Взех те за жена. Сега имах всичко, което животът можеше да ми даде, ала когато допрях стакана до устните, разбрах с ужас, че жаждата ми е угаснала и питието, което пиех, ми се стори блудкаво…
— Ти си наистина похвално честен и похвално груб, като ми признаваш без заобикалки, защо си ме взел за жена.
— А ти, Андреа, защо ме взе ти? Любов ли бе това, което те тласна към мене? Не, ти искаше да блестиш, да бъдеш чествувана, да ти се възхищават, и името ми, положението ми трябваше да ти помогнат за това. Няма какво да се укоряваме взаимно.
Андреа хвърли тъмен, гневен поглед към неподвижното лице на мъжа си.
— Наистина твърде великодушно е от твоя страна, Еберхард, като ми позволяваш поне в една точка да се чувствувам равноправна с тебе. Но дори да е било така, дори да си прав, като казваш, че само гласът на простора, гласът на света ме е хвърлил в ръцете ти, то твоята задача е да ми доставиш исканата цена, лъжата, която обуславя цялата тази брачна сделка.
Високата фигура на мъжа се изопна.
— Така е, както казваш, Андреа: една-единствена, голяма лъжа! И най-правилното може би, и най-лесното би било, да я унищожим, ако съществуванието на Гюнтер не ни възлагаше задължения. Заради детето, помогни ми, Андреа, за да не настъпи денят, в който аз ще трябва да застана като просяк пред детето си, със съзнание за ужасния срам, че съм бил… безчестен.
— А ако аз не искам? — запита отново тя, тропвайки гневно с крак.
— Тогава аз ще те принудя! — извика решително Еберхард. — Ти ме подценяваш, ако мислиш, че напразно съм понесъл хилядите душевни борби, наложени ми от една-единствена, необмислена стъпка.
Андреа се изсмя подигравателно.
— И ти наистина вярваш, че аз ще те послушам противно на волята си, само затова, защото ти случайно си мой мъж?
— Не, Андреа, не защото съм твой мъж, а защото съм баща на твоето дете.
— Действително майсторска е твоята игра, да се окопаваш зад клетото червейче винаги, когато всички други оръжия се окажат негодни. Ала мога да ти заявя още днес, че смятам всичко това за комедия, защото на зестрогонец като тебе, решен на всичко не отива внезапната роля на чувствителен мъж.
— Андреа! — Името се откъсна от устните му като задушен от ярост, пресипнал вик. Гняв и презрение към жената, която беше тъй безмерно груба към него, разкривиха лицето му. — Ти си свободна да вървиш по друг път, не, но моя, Андреа. Ала ще трябва да се откажеш от детето.
— Детето? — кипна тя. — Не е ли то мое? Не го ли родих аз и не страдах ли аз тъй дълго заради него? Да ми вземеш детето? Смешно! Детето е мое, и никой, чуваш ли, никой няма да ми го изтръгне!
— Ще видим — отвърна той сурово. — Надявам се, че молбата за оставката ми ще бъде разгледана още тази седмица, и те моля да се погрижиш всичко да бъде приготвено за преселване във Фалкенхаген. Там, на чистия и укрепителен въздух, Гюнтер ще се възроди, а ти, тъй като сезонът тук свърши, няма да се лишаваш от нищо във Фалкенхаген.
— Ти, сигурно, също не — извика язвително Андреа, — защото, разбира се, ти пак, както през есента, ще водиш с онова червенокосо същество, арогантната компаньонка на баронеса Волфсег, философски разговори за безбройните измамни гласове в човешкото сърце и тем подобни глупости, и ще изглеждаш сам на себе си твърде възвишен, защото си могъл да убиеш със собствената си ръка „гласа на света“ в твоето сърце.
На Андреа отново се стори, че Еберхард сякаш искаше да я смаже. При споменаването на червенокосата компаньонка на баронеса Волфсег за миг върху лицето му се бе изписало голямо удивление, което тутакси се превърна в краен гняв срещу Андреа.
— Убил? — изсмя се той мрачно. — Убил? Какво знаеш ти за гласа в моето сърце!
Имаше нещо странно потресаващо в гласа на Еберхард, нещо, от което Андреа потрепери в глъбините на душата си. И тя внезапно притисна фините си бели ръце към гърдите си и изхлипа тихо:
— Да. Аз съм бедна, бедна като просякиня, Еберхард, по-бедна от тебе…
После тя се плъзна край него, безшумно като сянка. Големите й очи със златен блясък сякаш угаснали гледаха в някаква пустота пред нея, ръцете й все още бяха притиснати към гърдите.
Граф Бартенщайн гледаше втренчено след жена си.