Тина помилва кротко главата на майката.
— Не, майко, не е така. Ти си направила повече от хиляди други майки. Как си работила за нас, как си ни напътствала към доброто, как си се молила и борила за нас, за да останем добри, ала шумният живот вън, който мами и обещава чудеса, е по-силен от всичко друго. Бедната Тойбе! Тя няма да бъде щастлива с Роланд Хинцдорф. Ще мине малко време и той ще я захвърли като похабена играчка, дори и да я направи своя законна жена.
— Но казват, че той се оженил за нея. В Англия, струва ми се, направили сватбата. Старият Розенбаум, като намерил празна стаята, в която денем и нощем държал Тойбе заключена, разкъсал дрехите си и я проклел. Боже, как ми е жал за него! Той винаги е бил добър и честен, а как присърце му беше ти!
Тя прекъсна уплашено. Тина я погледна учудено.
— Ти знаеш още нещо за Розенбаум, майко, а го криеш от мене! Често ми минава през ума, че старият Розенбаум знае нещо за моя произход, и затова винаги е простирал ръцете си в закрила над мене.
Майка Рамлер погледна прямо и изпитателно Тина.
— Не исках досега да ти го кажа, Тина — поде тя колебливо, — ала Розенбаум беше онзи, който тогава остави кошницата в стаята ми…
Тина скочи развълнувана:
— Значи Розенбаум знае нещо за произхода ми, майко? Той трябва да ми разкаже всичко!
— Успокой се! Розенбаум можеш да убиеш, но той няма нищо да каже. Той е честен човек. Няма да забравя един ден, когато бях в еврейското гробище. Беше умрял малкият Бениамин Розенбаум и аз отидох на погребението. Видях после, как всички благочестиви евреи, които бяха там, хвърляха малки камъчета в гроба и мърмореха нещо, което аз не разбрах, и по-късно запитах Розенбаум. Той ме изгледа учуден и каза, че това било голяма чест за покойниците; цветята били за живите, а камъните за мъртвите. Това никога вече не можах да забравя, защото знаеш ли, Тина, у нас е тъкмо обратното: ние носим на мъртвия цветя, в които бихме могли да го удавим, а по живия хвърляме камъни, ако той е направил някаква грешка, ако е престъпил нещо. За него няма милост, няма любов! Оттогава аз уважавам много стария Розенбаум и плаках заедно с него и жена му, когато побягна Тойбе, също както Грета, която аз все пак тъй много обичах…
Тина притисна галено обляното в сълзи лице на старата жена към гърдите си и я целуна нежно.
— Аз трябва да вървя сега, майчице. Надявам се, че скоро ще дойда пак. Във всеки случай, не се страхувай, ако стане много късно. Нали мога да спя тук?
— Разбира се. Ще отидеш ли в „Зимната градина“?
— Ще опитам, майко, ако мога.
— Отбий се у Вартеманови. Може би ще те придружи старият или оня халосник Хайнц. Това момче не ми е никак симпатично, защото той беше първият, който завъртя главата на Грета, но ти не бива да идеш сама там. Дора пък, знаеш ли, не я пускат да излезе от вратата, защото майката се страхува, че Щилграб може да я отвлече.
— Но какво има госпожа Вартеман против Щилграб? Та Дора го обича!
— За нея това не е важно. Откакто ти върна годежа на доктора, което за госпожа Вартеман е съвсем непонятно, тъй като той сега има много работа, тя е решила да омъжи Дора за него.
— А той иска ли? — запита колебливо Тина.
— И не помисля за това. Отначало съвсем не ходеше у тях, защото беше съвсем съкрушен от твоя отказ, ала сега често се отбива. Струва ми се, че другата, малката Труде, го е обикнала. Кой знае, какво ще излезе.
— Но, майко, Труде е още дете!
— От децата стават големи хора.
Тина се усмихна, прости се с майка си и излезе. Тя мина бързо през новия пазар и тръгна към Катедралния площад. Над двореца се ветрееше голямото пурпурно знаме, а отвъд тъй наречения Кукленски мост пърхаха малките, пъстри байрачета на спрелите до брега на Шпрее ладии, натоварени с пресни есенни плодове, които чакаха своите купувачи.
Тина вдъхна с наслада нежното ухание на ябълките.
Колко хубаво беше да си напълно свободен! Тя мина покрай университета и закрачи леко по булевард „Под липите“. В пъстрата навалица тя съвсем не забеляза, че един мъж, неотстъпно я следеше още от моста — Ото фон Волфсег облечен цивилно.
Младият барон я следваше трудно, тъй като навалицата беше много голяма и Тина постоянно се губеше в нея. Ала високата й фигура скоро я издаваше отново. Тя се отправи сега към Доротеина улица.
„Дялов да го вземе — помисли Волфсег, да не отива в «Зимната градина»? Чудесно, сигурно има среща с някого! Вярно! Хм, ще я оправя аз…“