Оставяйки Корсис да провери състоянието на враговете им, Климент се наведе и внимателно хвана византийката за раменете.
- Не се бой Ирина - каза той с неочаквано спокоен глас. - Аз съм, Климент.
Жената го погледна със замъглени от страх очи, позна го, отпусна се в прегръдката му и се разхълца неутешимо.
- Спокойно, спокойно! Никой повече няма да те нарани. Аз ще те пазя - занарежда утешително Климент, люлеейки като малко дете тресящата се от ридания византийка. Изведнъж битката, ханът, войната на боговете изгубиха значение. Искаше му се да остане завинаги така, с Ирина в прегръдките си.
- Господарю! - нервният глас на Корсис извади Климент от унеса му. - Трябва да побързаме, господарю! Това място не е безопасно!
- Като че ли има някое, което е - измърмори писарят, докато се изправяше и помагаше на византийката да стане.
- Защо си излязла по това време, Ирина? - попита той. - Защо не си стоиш у дома?
- Баща ми изчезна! - отговори жената, докато бършеше сълзите си. - Излезе рано сутринта и повече не се появи. Притесних се! Чух, че е имало нападение, и тръгнах да го търся. Така и не го намерих. Не знам какво щях да правя, ако не ме бяхте спасили!
- Ще останем заедно! Няма да се делим - обяви писарят и силно стисна ръката на Ирина. Тя му отговори с измъчена усмивка, която накара Климент да се почувства изпълнен с непозната, непобедима сила.
Гледайки да не бият на очи, тримата се запромъкваха към вътрешността на Плиска. Заобикаляха тичащите войници, клатушкащите се след тях сенки и напускащите столицата. Градът бе в пръстена на смъртта, който се затягаше все повече и повече.
А центърът му бе пред Южната врата на Вътрешния град.
26
Скрит зад шлема като зад маска, Климент внимателно оглеждаше площада пред Южната врата на Вътрешния град.
Финалният щурм щеше да започне всеки момент.
От всички страни прииждаха въоръжени мъже, някои носеха стълби, други бутаха леки обсадни кули. Тежък таран с желязна муцуна, осеяна с шипове, се полюшваше в дъното на площада, окачен на дървено скеле.
По площада в железни котли бяха запалени огньове, чиито пламъци разпръскваха нощния мрак и изпълваха въздуха със сажди и пепел. Миришеше на кръв, пот и желязо.
Плътно скупчени един до друг, с тежки кожени ризници, щитове с гербови символи и извадени мечове, мъжете пред Южната врата се люшкаха като вълна, готова всеки момент да залее двореца.
От Вътрешния град към небето се издигаха пламъци. Пожарът все още не бе голям, но най-вероятно щеше бързо да се разрасне.
Нямаше никакво съмнение!
Борис беше обречен!
Писарят присви очи под шлема, и опитвайки се да спре стичащата се от челото му пот. Не смееше да открие лицето си, за да не бъде разпознат. Скрит зад един от ъглите заедно с Корсис и Ирина, той продължаваше да оглежда площада, търсейки начин да проникне в крепостта.
Бунтовниците не си губеха времето. Труповете бяха извлечени встрани, всичко най-ценно от тях свалено, след което бяха оставени на произвола на нощта и бездомните псета. Парчета от брони, оръжия и каруци, използвани като защитни валове, се търкаляха по земята.
„Дукум много ще се ядоса от целия този хаос. Кой ще почисти всичко това?“ - помисли си Климент и мигом се упрекна за глупавите си мисли. Много скоро и той, и Дукум, и ханът може да са мъртви!
Яхнал огромен кафяв жребец, на площада нахлу Изот, посрещнат от рева на войската. Той вдигна ръка, успокои коня си и бавно се запъти към останалите велики боили, които го чакаха в центъра на площада. Най-сетне всички заговорници се бяха събрали.
Наметнат с пурпурно наметало, като истински хан, Иратаис се отдели от групата и бавно започна да обхожда редиците на бунтовниците. Шун зае позиция вляво от вратата, готов да поведе атаката срещу стените. Изот скочи от коня си, свали шлема си и с изцапано от сажди и кръв лице започна да раздава заповеди. Вардас отстъпи назад, явно нямаше намерение да рискува. Дори Курт и Алем се споглеждаха неспокойни, очаквайки финалния щурм.
Иратаис пришпори коня си и се върна в центъра на площада.
- Войници! - извика той и вдигна високо меча си. - Мъже! Братя! Дошли сме тази нощ тук не за да вдигаме бунт, не за да покажем непокорство, не за да се опълчваме срещу боговете, а за да ги спасим от един самозабравил се хан!
Площадът му отвърна с яростен рев и дрънчене на оръжие.
- Този хан - продължи Иратаис и всички притихнаха, за да чуят думите му, - този хан предаде Тангра! Този хан предаде бога на дедите ни, без дори да ни попита! Този хан иска да ни превърне от войници в просещи милостиня страхливци в краката на Византия! Ще позволим ли това да се случи?!