- Няма нищо! - успокои го Климент и му подаде чаша разредено вино. - Нормално е да се уплашиш. Аз съм виждал много неща, но замалко да повърна, като видях трупа на Атанасий. Самият чигат, а той е войник и е преживял какви ли не ужасии на бойното поле, самият чигат пребледня, като ме доведе в стаята.
Момчето кимна и пресуши до дъно чашата с вино.
- Беше ужасно! Ужасно! Никога не бях виждал толкова много кръв. И главата му я нямаше. - Дионисий се разтрепери отново. - Уплаших се! Почнах да крещя! Избягах от стаята и се натъкнах на Шавут. Той ме хвана за ухото и заплаши, че ще ме пребие, ако не престана да вдигам шум. После ме завлече обратно в стаята. Като видя какво е станало, ми каза да чакам пред вратата. Малко по-късно излезе и нареди на един от слугите да викне някой от стражниците. Разбуди останалите гости и им каза да си тръгват веднага. После ме разпита. Обвиняваше ме, че Атанасий е убит заради мен. Каза ми да си мълча и да не казвам нищо на никого. После дойдоха войниците.
- Имаше ли нещо нередно в стаята сутринта? Случи ли се нещо необичайно предишната вечер?
- Нищо! Съвсем нищо! Единственото, което ми дойде на ум, бе, че сутринта вратата не бе заключена. Но това се случва постоянно. Всичко друго си беше както всеки път.
- Атанасий изглеждаше ли притеснен? Да е казвал, че има проблеми или неприятности? Как се държеше логотетът?
- Напротив! Беше много доволен. Каза, че го очаквало повишение. Даде ми да понося една от златните му огърлици. Радваше се, че ханът се е покръстил, и твърдеше, че съвсем скоро всички ще оценят заслугата му. Очакваше всеки момент да го издигнат. Каза, че тепърва му престои да става много уважаван човек. Едва ли не той предал България в ръцете на императора. Смееше се и целеше чашата си с вино със зърната от нара. Беше доволен и щастлив.
Климент подробно разпита момчето, но не разбра нищо повече. Атанасий идвал поне два пъти седмично. Бил весел човек, но понякога дълго мълчал и гледал меланхолично, докато Дионисий му разтривал раменете. Никога не казвал защо изпада в подобни настроения, а обръщал всичко на шега. Не говорел за работата си. Не казвал да е заплашван, следен или че се страхува от нещо и някого. Разплащал се с Шавут, но понякога оставял някоя монета и на Дионисий. Единственото, което искал, било уединение и да не се среща с останалите клиенти. Бил дискретен, щедър и мнителен за някои неща, но като се имаше предвид работата и наклонностите му, едва ли византиецът можеше да бъде винен.
Накрая Климент благодари на момчето, похвали го за смелостта и сведенията, които му бе дало и които могат да се окажат решаващи. Преди да избяга през вратата, за първи път видя усмивка на лицето на Дионисий.
Докато чакаше да дойде Шавут, писарят отново прегледа свитъка с клиентите на заведението. Склавун, Вардас и Вихтун бяха в него като част от хората, посещавали заведението. И тримата не бяха идвали миналата вечер. Климент се зачуди дали собственикът не ги бе добавил, за да си придаде тежест и да притесни този, който ще разследва убийството.
Шавут пристигна с мазна усмивка, поклони се пресилено и седна на стола срещу Климент. Този път писарят не освободи чигата. Накара го да извика двама войници, на които нареди зорко да пазят кръчмаря. Самият чигат остана зад гърба му с изваден меч в ръка.
Това стресна Шавут, който започна да бърше потеклата от челото му пот, а от усмивката му не остана нищо.
- Арестуван ли съм? - попита той с хриптящ глас и преглътна. - За какво?
Климент не бързаше да отговори. Този разплут, нагъл, възползващ се от другите човек определено не му бе симпатичен. Освен това можеше да се окаже замесен в убийството.
- Още не съм решил - каза накрая писарят. - Всичко зависи от това как се държиш!
Шавут бързо закима, че е разбрал, малките му очички хитро заоглеждаха Климент.
- Какво искате от мен, господарю! Ще направя всичко, което искате! Специално за вас. Сега или по-късно.
- Първо искам да върнеш това, което си откраднал от Атанасий! - спокойно каза Климент, правейки се, че не разбира отправеното му предложение.
- Но аз не съм... - Шавут се размърда неспокойно.
- Не смей да ме лъжеш! - кресна писарят и се изправи над масата. - Атанасий е имал златни огърлици! Дошъл е вчера с тях, както ми каза прислугата му! Сега ги няма! Къде са?
Кръчмарят се сви на стола си.
- Ако ги донесеш веднага и сътрудничиш напълно, ще съм склонен да мисля, че си ги прибрал, за да ги предпазиш от мародери, а не за да ти откраднеш!