Градът бе като под обсада. След въвеждането на вечерния час по улиците отекваха само стъпките на подкованите войнишки ботуши, но боилът виждаше зад гърбовете им да притичват сенки точно както правеше и той самият.
Лесно му бе да убеди останалите един по един, че е по-добре да нападнат сега. На Вардас бе обещал злато, на Изот и Вихтун воински отличия, на Шун - възмездие за смъртта на сина му. Но най-важното - бе обещал да научи паролите за вратите на Външния град. Ако не успееше, бунтът щеше да се провали.
Затова Иратаис се криеше в сенките, ослушваше се за всеки звук и се надяваше, че Неуязвимия ще изпълни обещанието си.
За всеки случай боилът вече бе разпратил шпионите си да създават суматоха и напрежение в града, подклаждайки още и още омразата между Тангра и Христос. Бе се оказало лесно. Една подхвърлена дума тук, друго подозрение там и тангристи и християни тръгваха един срещу друг. Имаха достатъчно стари сметки за разчистване. Неуязвимия се бе оказал прав! Съвсем малко трябваше, за да въстане градът.
Иратаис изсумтя. Не му харесваше този маскиран мъж, който се появяваше и изчезваше все едно стените не са пречка за него. Не му харесваше някой да го командва, да му казва какво да прави и да му се надсмива. В крайна сметка той не бе кой да е! Бе главата на рода Вокил! И всеки, Неуязвим или не, трябваше да се съобразява с това! Ако маскираният мислеше, че може да го разиграва, дълбоко се лъжеше. Бе го изненадал два пъти, но този път Иратаис се бе подготвил добре. Щеше да покаже на Неуязвимия кой командва. И да провери наистина ли с толкова неуязвим, колкото се представя.
Иратаис се усмихна в тъмнината и зъбите му пробляснаха за миг на лунната светлина.
Предстоеше интересна нощ.
Боилът стигна до тесен процеп в стената на Външния град, провря се през него, приклекна зад един храст и огледа мрачното поле. Тук-там бяха запалени огньове, виждаха се силуетите на патрулиращи войници, но Иратаис знаеше, че те не се отнасят достатъчно сериозно към задачата си. Повечето бяха раздвоени -не можеха да решат на кого дължат повече вярност: на хана, който сега вече бе княз, или на Тангра, който бе извел дедите им до много бляскави победи. Те се събираха на групички, за да обсъдят дилемата, пренебрегвайки напълно задълженията си.
Скрит зад храста, Иратаис изчака облаците да закрият луната, преди да продължи. Не искаше да рискува. Неочаквано откри, че прокрадването в нощта, криенето, надхитрянето на патрулиращите войници, тичането и блъскането на сърцето в гърдите му харесват и го изпълват с неподозирана енергия. Отново се почувства млад и силен. Самотен воин, който се промъква в нощта. В името на Тангра!
Непознатия бе избрал добре мястото на срещата. Дано от нея имаше полза. Ако ли не...
Боилът докосна скритите под наметката си кинжали.
Кулата бе съвсем пуста, закътана сред дърветата на малка, не много отдалечена горичка. Някога тук бе имало преден пост, но с времето гарнизоните се бяха изместили и постройката бе изоставена. Луната огряваше кръглите останки, храсти, бурени и цели дървета си бяха проправили път през камъните.
Иратаис се огледа внимателно, но не забеляза никого. Явно беше подранил.
„Още по-добре - помисли си боилът. - Тъкмо ще мога да огледам добре този, който ме извика тук, като дойде“.
Великият боил обиколи кулата, огледа всичките й ъгли, но не откри нищо освен няколко прилепа, които се стрелнаха в мрака и отлетяха. Избра си една от най-плътните сенки, така че да може да държи под око полето и пътя от Плиска, и зачака. Нощта бе топла. Можеше спокойно да постои на открито.
Бе се крил в сенките десетина минути, когато усети нечие присъствие. Над полето повя студен вятър, което преряза боила през гърдите и го накара да потръпне. Нощният живот внезапно замря. Шумовете затихнаха, дори цвърченето на мишките не се чуваше. Стана необичайно тихо. Боилът можеше да чуе ударите на собственото си сърце, което започна да бие все по-бързо.
„Какво, по дяволите става тук?!“ - каза си Иратаис и в същия миг някой докосна рамото му.
Боилът подскочи, инстинктивно бръкна под наметката за оръжията си и се завъртя.
С качулка на главата, криеща лицето му, Неуязвимия се бе изправил пред него.
- Как дойде? Защо ме плашиш?! - ядосано понита Иратаис и насочи напред кинжалите.
Без да помръдва от мястото си, Неуязвимия протегна напред едната си ръка. В кулата се понесе нисък шепот.