Иратаис усети как звукът сковава ръцете му, които изпуснаха ножовете на земята. Главата му се изпълни с напрежение, което заблъска в черепа му, опитвайки се да си пробие път през костта навън. Пред очите му се люшна червена пелена, коленете му се огънаха и той се свлече на земята.
Внезапно всичко свърши. Освободил боила от магията си, непознатият се бе облегнал на стената.
- Няма нужда от оръжия, господарю Иратаис! - каза той и се поклони иронично. - Тук сме само приятели. Мислех, че си го разбрал.
- Донесе ли паролите? Как ще влезем в крепостта? - дори и на колене и с накъсан глас, великият боил нямаше намерение да се предава.
- Търпение, господарю Иратаис! Всяко нещо с времето си! Скоро ще имам паролите. А ти - трона на законния си господар!
- Той нямаше право да се отрича от Тангра! Нямаше право да приема Христос, без да ни каже. Той извърши предателство! Извърши държавна измяна! Трябва да умре! - войнствено каза Иратаис, но за всеки случай се отдръпна от непознатия. При ставането си бе успял да извади затъкнатия в ботуша малък нож. И той знаеше някои фокуси.
- Така е! Така е! - съгласи се Неуязвимия. - Борис е предател! И трябва да умре!
- Заедно с теб! - изкрещя боилът и метна ножа. Нямаше да позволи на никого да го плаши, да му се подиграва и да му казва какво да прави. Той бе Иратаис от рода Вокил и всички трябваше да се съобразяват с това!
Мъжът с качулката не мръдна. И да бе видял атаката, с нищо не се опита да й противостои. Вместо това чертите му се размиха, фигурата му загуби очертанията си, ножът прелетя през него като през сутрешна мъгла, удари се в каменната стена на кулата и с дрънчене падна на земята.
- Нямаше нужда от това, господарю Иратаис! - гласът на непознатия, в който се прокрадна нотка злоба, отново се разнесе зад гърба на боила. - Наистина нямаше нужда.
Преди ужасеният Иратаис да успее да се обърне, нещо го удари отстрани по главата. Кожата му се вкочани, ледени тръпки минаха през тялото му и той падна на земята. Бе в съзнание, но не можеше да помръдне.
- Слушай ме сега внимателно! - гласът на непознатия бе станал леден като северния вятър и пронизваше не по-лошо от него. - Слушай ме внимателно! Няма да те убивам! Засега! Плановете ти съвпадат с моите. Аз също искам Борис да умре. Двамата имаме нужда един от друг! Без паролите, които да ви отворят вратите на Външния град, няма да постигнете нищо! Не можете да надвиете Борис в собствената му столица.
Иратаис се размърда леко, опитвайки се да отговори, но от устата му излезе само мучене.
- Няма нужда да ми отговаряш, и така си добре - разсмя се Неуязвимия и за миг очите му проблеснаха в червено под черната качулка. - Ще ти дам паролите, както обещах! Ще ти кажа как да минете през вратите! Ще ти помогна да свалиш Борис от трона! Ще ти помогна да станеш хан!
Иратаис закима ожесточено в знак на съгласие.
- В замяна искам само едно нещо. Нещо съвсем дребно, което трябва да получа, след като всичко приключи. Искам главата на хана!
Поваленият на земята боил се втренчи в сянката пред себе си. Този човек беше луд! Напълно ненормален! И той бе изцяло във властта му. За какво му е главата на Борис?
- Имам ли думата ти? - попита Неуязвимия. - Имам ли думата ти на водач на рода Вокил, че ако победите Борис, ако станеш хан, ще ми дадеш главата му? Цяла и непокътната?
Иратаис закима отново.
- Добре тогава! - непознатият махна с ръка. - Утре ще намериш паролите, където намери бележката ми тази сутрин. Доведете армиите си! Нападнете града! Борис ще падне в ръцете ви! Ти ще седнеш на трона на дедите си! Но помни обещанието си! Главата на хана е моя!
Климент и Корсис вечеряха в една от кръчмите близо до двореца. Писарят не искаше да рискува и да се отдалечава от добре охраняваните врати на крепостта. Едно нападение му стигаше.
Двамата с Корсис бяха избрали малко приветливо заведение, в което нямаше толкова пияници и шумът бе поносим. Докато влизаха, писарят огледа внимателно посетителите, които пиеха бира или вино, шушукаха тихо помежду си, сочейки с глави военния патрул, който се бе разположил на една от масите и изпразваше чаша след чаша за сметка на заведението.
След като се бе съвзел от шока от убийството на Кормесий, Дукум бе пратил още войници по улицата. Някои патрули получиха задачата да следят какво става по кръчмите и сега повечето от тях щастливо изпразваха бъчвите на безпомощните собственици.
Климент и кавханът бяха обсъдили новото убийство. Беше ясно, че става дума за съвпадения или случайности. В града действаше убиец, който режеше главите на жертвите си и изписваше знака на Тангра на гърдите им.