- Просяка? Обикновен мошеник! Парче от кръста! Дрън-дрън! Как ли пък не!
- Всичките тези амулета от животни и хора наистина помагат, нали?
- Стига да са истински - вдигна рамене Корсис. - Всеки войник има нещо подобно в раницата си. За сила, за късмет, за сполука в боя...
- А главите? В какъв талисман се превръщат човешките глави?
- Главите ли? - младежът изгледа объркано господаря си. -Нямам никаква представа!
- Това е! - писарят удари длани една в друга. - Убиецът не се интересува от жертвите си! Той иска главите им. За него те са като някакъв вид талисман.
- Талисман от човешка глава? Никога не съм чувал подобно нещо! - учуди се Корсис.
- Аз също! - съгласи се писарят. - Но ако погледнем убийствата под този ъгъл, всичко става съвсем просто. Главите са това, което свързва жертвите. Не връзките и познанствата им. Как не се сетих по-рано! И не е само това! В убийствата има някаква схема. Виж само жертвите - скитник, войник, майстор по фехтовка, висш боил, византийски логотет посланик. Всяко следващо убийство е на по-издигнат човек от предишния! Това е! Затова им реже главите! Затова изписва знака на гърдите им. Това е някакъв ритуал!
- Ритуал ли? Какъв ритуал? Вампирски?
- Нямам представа! Но знам точно кого да попитаме!
14
Великият колобар Баян бе седнал на малката дървена пейка пред къщата си в задната част на храма на Тангра. Жрецът обичаше да прекарва тук вечерите си, а понякога и нощите, оставяйки се уединението, тишината и спокойствието на мястото да го погълнат напълно.
Случващите се събития не бяха отказали Баян от навиците му. Дори фактът, че ханът, който за един ден чудодейно се бе преобразил в княз, се е покръстил, и слуховете, че на мястото на храма на Тангра ще бъде издигната християнска църква, не притесняваха колобара. Той знаеше, че е безсмислено да се съпротивлява на решенията на владетеля, които идваха от самия Бог.
Баян въздъхна и се загледа в звездите над себе си. Дали там наистина имаше сила, която ги ръководи? Дали тя можеше да бъде изучена и дори овладяна? Дали Бог можеше да стане твой приятел?
Шаманът вярваше в това. Понякога, в мигове като сегашния, застинал изцяло в тялото си, той се чувстваше обгърнат от някаква чужда, добра и могъща сила, която нашепваше, галеше и предлагаше помощта си.
В такива моменти Баян се чувстваше съвсем близо до Бога, когото не разбираше, но който в безкрайната си добрина му позволяваше да се докосне до него и да черпи от силите му.
Колобарът въздъхна щастливо и отново отправи очи към звездите, които спокойно светеха над него. Не знаеше още колко вечери ще прекара на това място. Но сега бе тук и можеше да прочисти съзнанието си, да остави духа си да полети, да се слее с Бога. Може би за последен път.
Баян не успя да изчисти мислите си.
Нещо смущаваше уединението му, нещо му пречеше да се концентрира както досега. Нещо, което не можеше да определи какво е.
Шаманът тръсна глава, усмихна се и огледа тъмната градина. Долови поклащането на клоните, сякаш между тях се промъкваше нещо, но не се уплаши. Знаеше кой се спотайва в мрака и какво иска. Но не беше толкова лесно да го получи. Нито да му се даде.
- Няма смисъл да се криеш в сенките! Аз съм тук и те очаквам! - високо каза колобарът на нощта пред себе си и бавно се изправи. - Няма нужда да се криеш! Тук всеки е добре дошъл. Дори и ти - добави тихо шаманът, развълнуван от това, което усещаше в градината.
Баян се усмихна доволен от себе си. Ако имаше демони, значи имаше и ангели, нали така?
Тъмна сянка се спусна от небето и закри звездите. Две разперени като крила части на наметало се стрелнаха през градината зад храма. Въздухът внезапно изстина, но колобарът не усети промяната. Около него продължаваше да е топла лятна вечер.
- Не се страхувай! Не се страхувай от това, в което си се превърнал, и от това, което искаш да станеш! - каза Баян, протегна дясната си ръка напред и бавно пристъпи по пътеката пред себе си.
Отговори му кратък писък.
Шаманът се усмихна и направи още една крачка напред. Концентрира се в мрака пред себе си, отвори сърцето си, този път не му бе трудно да изпразни мислите си. Готов бе да посрещне смъртта.
Отнякъде се чу шум. Някой го викаше по име, тропайки по вратата на градината.
Баян въздъхна дълбоко и се отърси като куче, излязло от вада с вода. Звездите отново грееха ярко на небето, нощта бе топла, щурците пак пееха в тревата.
- Ида! Ида! - извика колобарът и бързо се запъти към портата.
Климент и Корсис стояха задъхани пред малката врата.