Писарят се замисли. Какво искаше да постигне всъщност убиецът? Защо му бе да трупа в себе си толкова сила? Каква беше крайната му цел? Да стане богат? Да се издигне? Да царува в България? Да властва над хората? Да бъде неуязвим?
Какво искаше да постигне той, за което е готов да жертва толкова човешки живота?
„Властта заслепява! Тя привлича неустоимо някои хора. Да имаш власт, да владееш съдбините на другите, които да зависят само от теб, да бъдеш равен на Бога, е нещо, заради което мнозина са проливали и ще проливат невинна кръв“ - бе казал предишната вечер Баян и Климент бе напълно съгласен с него.
Но ако Бог бе добър, как можеше да се стигне до него с убийства? Или затова човекът, тръгнал по този път, се превръщаше в демон, както бе казал колобарът?
Климент свали ръката си и тръсна глава. С Божията същност в себе си или без нея имаше работа за вършене.
Убиецът бе нанесъл пет пъти своя удар и ако можеше да се вярва на символите, с които украсяваше жертвите си, щеше да убие поне още два пъти. Дали тук не можеше да се намери някаква пролука? Да се постави капан, с който да заловят престъпника?
Ако всяка следваща жертва бе по-високопоставена от предишната, ако по този начин убиецът се надяваше да получи повече оренда от главите на жертвите си, следващите му действия биха могли да се предвидят!
Трябваше само да реши кой е по-важен от византийския пратеник и от най-стария от старейшините във Великия съвет, да ги постави под наблюдение и да чака. Убиецът сам щеше да се появи.
Климент бутна полупълната чаша с кумис и скочи на крака. Внезапно си даде сметка кои ще са следващите жертви.
Дукум и князът! Само те бяха е по-висок ранг от убитите досега. Или колобарът. Писарят си спомни, че предишната вечер Баян сам му бе намекнал, че очаква да го нападнат.
Трябваше веднага да предупреди кавхана! Да му каже за опасността, която е надвиснала над него, Борис и стария шаман!
Дано само не бе късно!
Писарят хукна към вратата, когато бе осенен от нова, още по-ужасяваща мисъл.
Ами той самият! Не беше ли той също потенциална мишена? Бе се прочул с разследванията си, минаваше за умен, начетен и прозорлив човек, човек, какъвто рядко се среща. Човек, различен от останалите и следователно с повече оренда от тях.
Дали убиецът искаше и неговата глава?
„Ами убийците пред кръчмата?“ - внезапно се сети писарят. Дали нападението не бе с цел да му вземат главата?
Климент заопипва лицето си. Не можеше да си представи, че някой ще направи от черепа му чаша и ще пие от нея, за да се изпълни е Божествена сила.
Това беше лудост!
Безумие, което той трябваше да спре колкото се може скоро.
Външната врата изскърца. Някой бе влязъл в двора и с уверени крачки тръгна към къщата.
Пребледнял, писарят отстъпи навътре в стаята, грабна меча си от стената и трескаво го извади от ножницата. Повече никога не трябваше да остава невъоръжен. Дори за секунда!
Някой блъсна вратата и влезе в къщата. Климент се отпусна, опитвайки се да свали ниско тежестта си, както го бе учил Корсис, насочи меча напред, потърси опора в задния си крак, който да го изхвърли като пружина срещу нападателя. Сърцето му биеше лудо, по челото му се стичаха студени капки пот.
Вратата се отвори със замах и в стаята, нарамил няколко тренировъчни кожени ризници, влезе Корсис. Младежът замръзна на място, вперил поглед в готовия за атака Климент, и бавно огледа стаята.
- Случило ли се е нещо? - напрегнато попита той и също посегна към меча си. - Да не е имало ново нападение?
- Няма нищо! Всичко е наред! - отговори припряно писарят и прибра меча си под недоумяващия поглед на помощника му. Не му се искаше да споделя с Корсис как бе решил, че той ще е следващата жертва, а него бе взел за нападателя. - Трябва веднага да отидем в двореца. Дукум и ханът, искам да кажа князът, са в голяма опасност! Както и колобарът Баян!
Завариха Дукум в центъра на малък, разширяващ се все повече и повече хаос. Застанал в личните покои на княза, кавханът крещеше с пълно гърло, лицето му бе почервеняло от гняв, уплашени войници и стражи тичаха във всички посоки. По земята се търкаляха счупени ковчежета, разпилени накити и монети. Завивките бяха захвърлени под леглото и накъсани на парчета, някои от дъските бяха извадени, капаците на раклите вдигнати и съдържанието им изхвърлено навън, а мозайките по стените - натрошени.
Сякаш буря бе минала през покоите на Борис.
- Какво е станало тук? - успя да попита Климент, след като кавханът най-накрая спря да крещи нарежданията си.