Седнала в дъното на кръчмата, закрила лицето си с тънък черен воал, Ирина притеснено оглеждаше посетителите. Отвсякъде се носеше глъч, мъже тропаха с халбите си по масите, жени се смееха похотливо, съдържателят и помощникът му бързо сновяха между пейките, понесли препълнени чинии с месо и кани с бира и вино. Обядът бе в разгара си.
- Радвам се, че дойдохте! - Климент и Корсис седнаха на масата срещу византийката. - Ще обядваме ли?
Ирина отрицателно поклати глава и писарят поръча бира за тримата.
Изчакаха поръчката им да дойде, удариха чашите си една в друга и отпиха мълчаливо. Писарят не знаеше как да подхване разговора. Вдигнала воала си, византийката гледаше в масата пред себе си. Мълчанието се проточи.
Корсис се повъртя на стола си и реши, че това, което се случва, е нелепо.
- Чухте ли какво се е случило? - попита той. - Убили са Кормесий! Най-стария боил във Великия съвет.
Ирина ахна и прикри устата си с ръка, но си личеше, че новината й е известна.
- И той ли е умрял по същия жесток начин като господаря Атанасий? - попита тя.
- Да - отговори писарят и млъкна отново. Нещо в събеседничката му го караше да се чувства странно напрегнат, а мислите да се разпадат в главата му. Всеки път, когато погледнеше Ирина, кръвта нахлуваше в главата му, а убийствата, покръстването на хана и всичко останало вече не му се струваха толкова важни колкото преди. Климент стисна дръжката на халбата си и опита да се съсредоточи. - Кормесий е бил убит по същия начин като логотета. Което говори, че става дума за един извършител. Познаваха ли се двамата?
Византийката се замисли.
- При Атанасий идваха много хора. Включително велики боили. Той често организираше вечери, на които канеше мнозина знатни хора. Не само от съвета. Багаини, чигати, търговци, дори обикновени хора, които му се струваха интересни. Самият той излизаше много и се срещаше с кого ли не. Така че, предполагам, е познавал Кормесий.
- Какъв човек беше Атанасий?
- Всъщност аз не го познавам много добре - живеем от четири години в къщата, но сме си говорили общи неща. За прислугата, храната, времето, такива работи. Никога не се е държал грубо. Беше усмихнат, весел и добродушен.
- Ами Григорас? Той познаваше ли боила? - попита Корсис и Климент го изгледа гневно.
Ирина се изчерви.
- Не зная защо баща ми не иска да говори с вас. Обикновено е любезен и общителен. Но от няколко седмици започна да се държи странно. Напрегнат е, кара се с всички, наби двама от слугите. Това не се е случвало никога преди. Затваряха се с Атанасий и непрекъснато обсъждаха нещо.
- Обсъждаха ли? Какво?
- Нямам представа! Никога не съм се бъркала в делата им, нито те са ме осведомявали за тях. А и не знам дали е редно да ви кажа дори и да знаех. - Ирина замълча. - Двамата често се заключваха след вечеря в стаята на Атанасий, пиеха вино и крояха планове. Може и просто да са си говорили. Двамата се познават много отдавна. В нощта на убийството баща ми не се чувстваше добре. Беше ял нещо развалено на вечеря. Цяла нощ повръща, а аз и докторът седяхме до леглото му. Легнах си чак късно сутринта.
- Какво тогава не е било наред напоследък?
Византийката въздъхна.
- Не знам! И двамата станаха по-потайни! В къщата непрекъснато идваха и заминаваха пратеници. Малко преди ханът ви да се покръсти, беше истински кошмар. Атанасий пишеше и получаваше писма от Константинопол по няколко пъти на ден. Писа му не само императорът, но и патриархът.
- Атанасий има пръст в покръстването на Борис? - не можа да повярва Климент.
- Не знам - повтори Ирина. - Възможно е. Но няколко дни преди това бе много доволен. Срещна ме на двора и ми каза, че ни чакат добри времена. - Византийката вдигна рамене. - След като ханът ви се покръсти, двамата с баща ми цяла нощ празнуваха в стаята му. Но проблемите бяха почнали преди това.
Климент въпросително погледна събеседничката си.
- Преди около две седмици нощем започна да идва един мъж. Нямах представа кой е, но чувах звука от тежките му ботуши и дрънченето на оръжията му. След като дойде за първи път, баща ми и Атанасий се скараха. Чух ги да викат през затворената врата. Но не можах да разбера за какво става дума. Не, не е това, което си мислите - махна с ръка византийката и се усмихна. - Двамата наистина се познават от много отдавна.
Служили са заедно още при бащата на сегашния император. Понякога се карат, но всъщност се обичат. Като братя са.
„Или любовници?“ - помисли си писарят, сетил се за вкусовете на логотета. Но това можеше да почака.