Недосегаемия се изсмя презрително и звукът мощно отекна в нощта.
Нищо нямаше да постигнат без неговата помощ. Дукум вече бе разкрил кроежите им и лесно щеше да ги спре. Но той, той искаше те да победят. Да спечелят битката, да върнат Тангра и да му дадат главата на хана. Затова щеше да им помогне. Ако не беше той, ако не беше неговата сила да ги тласка в правилната посока, тези жалки подобия на човеци отдавна щяха да са се отказали и да скимтят като бити кучета в краката на хана, предавайки Бога на дедите си.
Иратаис, който толкова се гордееше, че произхожда от рода Вокил, Иратаис, който искаше, но не смееше да стане хан, отдавна щеше да се е покръстил и страхливо да срича псалми в някоя новопостроена църква заедно с останалите.
Ако не беше той - Недосегаемия!
Той ги поведе по пътя на бунта! Той им даваше сили и смелост, когато те, разтреперани като малки деца, пресмятаха дали ще съумеят да съберат повече войски от Борис. Той подклаждаше злобата, омразата и алчността у Иратаис и го тласкаше към трона. Той открадна паролите от покоите на Борис и им ги предаде тайно.
Ех, ако ханът бе тогава в спалнята си, щеше веднъж завинаги да приключи с него и останалите от съвета. Но късметът го бе изоставил онази нощ.
Не намери нито Борис, нито чашата.
Недосегаемия ядосано удари с юмрук по твърдата скала.
Нищо! Този провал го правеше още по-силен!
Щеше да използва Иратаис и последователите му.
Не за Тангра копнееха те! Не за старите богове се застъпваха презрените боили. Не можеха да простят на хана, че не им отдава почит, не се вслушва достатъчно в съветите им и не се оставя да го контролират. Искаха повече власт и титли! Власт и пари. Искаха да командват, а не да бъдат командвани.
Както повечето смъртни.
Недосегаемия стана, протегна се, погледна към изгряващата луна и леко скочи в пропастта пред себе си.
Той беше Бог!
Климент отчаяно погледна хоризонта и отпусна юздите на коня. До него Корсис не спираше да бърбори, но писарят не му обръщаше внимание. Главата го болеше, друсането на коня разтърсваше скованото му тяло, повдигаше му се.
Виното на Наум се бе оказало сладко, но коварно.
Късно предишната вечер Климент бе събуден от виковете на Корсис, който го раздрусваше за раменете. Младежът се бе уплашил, че господарят му не се прибира, и бе тръгнал да го търси.
Макар и трогнат от тази привързаност, писарят би предпочел да остане да спи на масата в библиотеката. Вместо това му се наложи да се прибере до вкъщи, като по пътя слушаше възбудения Корсис.
Той все пак бе намерил един от родствениците на Теофан, Исбул, който се оказа, че живее в малко имение близо до града.
Колкото и да се напрягаше, писарят не успя да схване как точно помощникът му е издирил Исбул и накрая с благодарност се гмурна под меките завивки, обещавайки, че още рано на другата сутрин двамата ще посетят потомъка на Крумовия секретар.
Затова сега се тресеше на омразния кон, опитваше се да диша колкото се може по-дълбоко и да събере мислите си. Всичко го болеше, а за капак имаше чувството и че някой ги наблюдава.
Климент на няколко пъти спира и оглежда хоризонта, зад и пред себе си, но освен две-три самотни врани не видя нищо обезпокояващо. Въпреки това усещането, че някой върви след тях и се крие, не напусна писаря.
„Всичко е заради проклетия махмурлук!“ - ядно си помисли Климент и се зарече никога повече да не пие.
Скоро навлязоха в полето извън града и свежият вятър започна приятно да продухва замаяната му глава. Високите треви около Плиска се полюшваха под издигащото се слънце, но все още бе прохладно и приятно.
Минаха покрай малки стопанства, крави и коне пасяха в полето. Каруци с впрегнати волове вдигаха шум с обкованите си с желязо колела. На изток в полето се виждаха гробниците на хановете с побитите камъни, огрени от сутрешното слънце. Климент спря за миг да ги погледа, но след това вдигна рамене и продължи нататък. Винаги бе изпитвал страх от тези гробници с високите, прости камъни около тях, които му приличаха на среднощни духове. Знаеше, че някои хора им се възхищават, други ги изучават, трети се опитват да разкрият дали в девташларите - така се наричаха каменните плочи, няма скрита тайна.
„Това са си обикновени гробове, нищо повече“ - каза си писарят и вдигна поглед над полето.
В далечината се издигаше каменното плато и Климент си спомни какво му бе разказал Баян за Мадарския конник. Дали бе тук от прастари времена? Или бе дело на българите?
Писарят въздъхна.
Още една загадка.
За щастие, не му се налагаше да я разрешава.