Половин час след като бяха излезли от столицата стигнаха до малка, уютна долчинка. Слънцето огряваше белите стени на ниска каменна къща, оградена с дебела дървена ограда. В полето около къщата се разхождаха стада овце и крави, табун коне излизаше през портата, която бързо се затвори зад тях. Макар да не биеха на очи, Климент преброи 12 отлично въоръжени пазачи, които зорко охраняваха фермата и имуществото й.
Исбул се бе уредил повече от добре, но явно и тук не бе избягал от страховете си.
Климент и Корсис оставиха конете си пред портата и дълго блъскаха по вратата, преди да им отворят.
Дребен, набит мъж с шарещи очи открехна едното крило на вратата и ги попита какво искат.
- Търсим Исбул, собственика на тази къща - обяви писарят.
- За какво ви е? Той не приема посетители - обяви мъжът и се опита да затвори вратата. Корсис се пресегна и сложи крак, за да му попречи.
- Какво искате? Да извикам войниците си, за да ви набият, преди да ви изгонят? - попита дребният мъж и бръкна под робата си.
- Не сме тук, за да създаваме неприятности, Исбул - каза Климент и натисна вратата. - Аз съм Климент - главен писар на хана, а това е помощникът ми Корсис. Познавате баща му - миника Вардан. Идваме по заповед на кавхана Дукум.
Мъжът ги изгледа подозрително.
- Можете ли да го докажете?
Писарят вдигна пръстена с печата на кавхана.
Мъжът го огледа внимателно и попита:
- Защо решихте, че аз съм Исбул?
Климент се засмя.
- Никой уважаващ себе си телохранител нямаше да ни отвори вратата без оръжие. Или сам. Виждам, че добре ви пазят, но трябва да сте по-предпазлив.
- Само така си мислите! И двамата сте под прицела на стрелците ми. Просто обичам да разрешавам лично проблемите си - отговори мъжът и показа двама, криещи се в храстите зад него войници с изопнати и готови за стрелба лъкове.
Исбул поклати глава, отвори широко вратата и ги поведе през двора.
Настани ги на тясна, боядисана в бяло дървена маса под една от пазещите сянка лозници. Махна с ръка на един от телохранителите си и му нареди да донесе вода, плодове и сирене.
Исбул бе нисък, но жилест и мускулест. Бе напълно оплешивял, но носеше тънки мустаци и брадичка под късия си топчест нос. Домакинът се движеше бързо и леко, бе облечен в стар, но качествен халат, наметнат над чиста ленена риза. В колана му бяха затъкнати нож и широка кама, масивен сребърен пръстен бе единственото му украшение.
„От какво ли се страхува? - зачуди се Климент. - В тази долина може да стане по-лесно мишена на нападение, отколкото в града. Разбойници колкото щеш! А имението му изглежда богато“.
Разговорът се завъртя около фермата, която наследникът на Теофан явно управляваше с вещина. Исбул подробно им разказа колко печели от стадата и нивите си, как съхранява зърното и за намерението си да отглежда собствени лозя. Голямата му страст бяха пчелите и двамата му посетители трябваше дълго да слушат обясненията му за това как е най-добре да се гледат пчелите и кой мед как се получава.
- Понякога премествам кошерите в розови или други градини. Като ги отворя, пчелите събират прашец от розите и медът придобива вкуса им. Имам различни видове, ще ви дам да опитате - обеща им Исбул.
Въпреки многото си приказки домакинът изглеждаше притеснен. Разказа им за няколкото нападения, които бяха отбили, и за това как става все по-трудно да опази имуществото си.
- Налага ми се да наемам все повече войници. А заплатите им никак не са малки. Но не мога да си позволя да остана без защита. Ханът не прави нищо, за да ни осигури безопасност. А Плиска се изхранва от такива стопанства като моето! - сърдито изгледа писаря Исбул. - Кажете това на Дукум - тросна се той. Кавханът трябва да знае какво се случва и да помогне.
- Ще кажа, обещавам! - вдигна ръка Климент, все едно се кълне. - Но не е ли по-безопасно да стоите в града, а тук да назначите някой, който да се грижи за интересите ви?
- Нямам доверие на никого! - сърдито изграчи Исбул. - А и не обичам да стоя в Плиска!
- Или вас не ви обичат там? - внимателно попита писарят и продължи, без да даде време на събеседника си да избухне. - Знам, че сте потомък на писаря на Крум - Теофан. Че той е бил обвинен за смъртта на хана, заловен и екзекутиран. Но предполагам, че обвинението е било несправедливо!
- Несправедливо ли?! - като бик вдигна глава Исбул. - Теофан и цялата му фамилия са били преследвани и гонени като животни! Трябвало е да се крият, за да се спасят.
- Знам! - помирително вдигна ръка писарят. - Знам, че се е криел в катакомбите под Плиска, преди да го хванат.
- Всъщност не са го убили! - неочаквано ясно обяви Исбул.