Корсис само кимна.
Вбесен до крайна степен, Климент заби пети в корема на коня си и препусна напред.
Хълмовете прелитаха покрай него, сухата трева хрущеше под копитата на коня, но той продължаваше да го удря и удря, сякаш искаше да излее гнева си в бързото препускане.
Внезапно конят стъпи в дупка, залитна и писарят с мъка се задържа на седлото. Увисна от дясната страна на животното, панически дърпайки юздите, знаейки, че ако падне, най-вероятно ще си счупи врата. Зад себе си чу виковете на Корсис, но не им обърна внимание. Всичките му усилия бяха насочени да успокои коня, който постепенно започна да забавя ход и накрая спря.
Изтощен до краен предел, Климент пусна юздите и се строполи на земята. Над него небето се въртеше, земята под него се тресеше, но от лошото му настроение и яда не бе останало нищо.
Дишайки тежко и на пресекулки, писарят се надигна и седна в мига, в който Корсис пристигна при него и скочи в движение от коня си.
- Добре ли сте, господарю? - притеснено попита младежът. -Уплаших се да не се пребиете!
- Добре съм, Корсис, благодаря - отговори Климент и погледна момчето. - Извинявай за преди малко... Не трябваше да ти викам! Ти не си виновен за това, че не мога да намеря път в загадката. Не трябваше да си го изкарвам на теб!
- Няма нищо! - с крива усмивка каза Корсис. - Нали затова са приятелите! Да се подкрепят в трудни моменти!
- Така е! Нека бъдем приятели! - Климент протегна ръка на неочаквано открития си приятел, който я пое, стисна я силно и го вдигна от земята. - Все пак разбрахме доста неща. Явно пръстенът на Теофан е свързан с чашата, щом убиецът го е търсил.
- Ще успеете ли да разберете какво значат символите?
- Ще се опитам - вдигна рамене Климент. - Първата ти работа, като се върнем в Плиска, е да занесеш преписи от тях на Наум в библиотеката и на Баян в храма на Тангра. Те би трябвало да знаят как да разчетат тези руни. Но се съмнявам, че дори и тогава ще разберем за какво точно става дума.
- Защо?
- Теофан не е бил глупав. Явно в символите на пръстена има закодирана някаква информация. Но трябва да знаем към какво да я отнесем, за да можем да разрешим загадката. - Климент хвана юздата на коня си и двамата с Корсис бавно тръгнаха през полето. - Пръстенът едва ли казва къде точно е чашата. По-скоро е насока, в която да се търси.
- Следа? - попита Корсис.
- Именно! Нещо, което да ни насочи накъде да продължим. Да ни посочи пътя. Но ако не знаем какво е имал предвид Теофан като цяло, дори и да разчетем символите, едва ли ще ни бъдат от полза. Трябва да помисля - писарят спря и седна на объл, огрян от слънцето камък. - Да помисля и да реша в каква посока да търсим. Ако искаш, прибирай се в Плиска. Аз ще поостана. Свежият въздух и тишината ми действат добре.
- И аз ще остана - отговори Корсис, взе поводите на конете и ги затисна под един камък. - Ще се разходя наоколо, ще направя няколко упражнения - младежът се отдалечи. - Но не сте прав за оренда - каза той, обръщайки се към Климент през рамо. - Тя наистина съществува и може да бъде използвана.
Климент само кимна и не каза нищо. Не искаше да разочарова помощника си, но не можеше да повярва в легендите за мистичната сила.
Няколко часа писарят седя безмълвен на камъка, оставил слънцето да напича лицето му. Встрани от него, гол до кръста и с меч в ръка, Корсис тренираше различни видове техники. След всяка от тях избърсваше острието с малко ленено парцалче и продължаваше да тренира.
Писарят се опита да събере мислите си. Имаше толкова много неща, които трябваше да се обмислят и подредят в ред, в последователност, за да успее да извлече от тях някакъв смисъл. Вече бе наясно с някои неща. Убиецът вярваше в култ, според който, ако пиеш от чаша, направена от черепа на врага ти, в теб се прелива неговата сила, оренда, и ти ставаш по-могъщ. Престъпникът действаше по предварително подготвен план. Жертвите му бяха във възходящ ред, в зависимост от ранга, който заемаха. Скитник, войник, миник, майстор на меча, велик боил, византийски логотет. Ако следваше логиката на убиеца, следващите две жертви трябваше да са още по-високопоставени. Като се има предвид, че последната, седмата чаша, към която лудият се стремеше, бе от черепа на Никифор, само ханът се вписваше в цялата схема. Той щеше да бъде шестата жертва, нямаше никакво съмнение в това.
„Дано Дукум е взел думите ми насериозно!“ - мрачно си помисли Климент и размаха ръце да прогони досадните насекоми, които бръмчаха около него.
Убиецът искаше главата на хана. Да убие Борис, бе начинание почти невъзможно. Но съвсем доскоро всички бяха мислили, че е невъзможно ханът да се покръсти, а то се бе случило. Ако убиецът удареше в двореца, Дукум бе този, който трябваше да се справи с опасността. Климент трябваше да се съсредоточи върху седмата чаша, върху черепа на Никифор, който явно бе най-важен в цялата история. Ако разгадаеше загадката преди убиеца и намереше чашата пръв, след това само трябваше да го примами към нея и да го залови.