Климент поклати глава. Не трябваше да забравя и византийците, които също се бяха впуснали на лов за зловещата реликва. Християнин или не, Фотий явно вярваше в легендата за защитната сила на чашата и искаше да се подсигури по всички фронтове.
„Което значи, че патриархът очаква съвсем скоро да има война и не иска да рискува по никакъв начин“ - смутено си помисли писарят.
Можеше ли да разреши загадката преди убиеца и Фотий? Климент се замисли. Какво ли бяха открили Атанасий и Григорас? Какво ли бяха докладвали в Константинопол, та са били толкова сигурни, че скоро ще намерят чашата?
Не трябваше да мисли за това. Не трябваше да се притеснява дали останалите ще го изпреварят. Неговата работа бе да разреши загадката. Откъде трябваше да тръгне?
Всичко бе станало по времето на Крум. Той бе отрязал главата на Никифор, той бе направил от нея чашата, той бе пил от нея, разгромявайки битка след битка византийците. И ако е знаел за силата й, би било логично да я скрие на такова място, че никой друг освен наследниците му да не могат да я намерят. Но те не го бяха направили. Чашата бе изчезнала. Нещо се бе объркало.
Крум бе убит, Теофан се бе измъкнал в последния момент с бягство, нещата не се бяха развили, както вероятно са си ги представяли.
Писарят седя дълго на камъка, обмисляйки какво да предприеме. Накрая вдигна глава и се загледа във въртящия меча Корсис.
- Защо правиш това? Защо непрекъснато триеш острието на меча си? - попита накрая Климент, надигна се и се протегна. Лицето му бе зачервено от слънчевите лъчи, но писарят не усещаше болка.
Корсис нежно хвана оръжието си, избърса го за последен път и го прибра в ножницата му.
- Мечът е сърцето на всеки воин, а острието е сърцето на всеки меч. Всяка прашинка или мръсотия, която се натрупва по него, може да го затъпи. Затова го трия - младежът вдигна рамене. - Просто ритуал. Решихте ли какво ще правим?
- Да - отговори Климент. - Ритуалите имат много общо с това, което се е случило, и това, което предстои. Помисли: Крум стига до Цариград и какво прави? Изпълнява ритуал! Мие се в морето и поръсва войниците си с вода. След което иска да забие златното си копие във вратата на града. Още един ритуал! Трябваше да чета по-внимателно старите хроники.
- И какво следва от това? - попита Корсис.
- Спомни си това, което ни каза Исбул. Освен хан, Крум е бил и велик колобар. Бил е посветен в мистериите на Тангра. Там трябва да търсим. Прави чаша от черепа на Никифор, иска да забие златното си копие във вратите на Константинопол, трите статуи от императорската резиденция в Мамант са най-голямата му придобивка от похода. Мечката, лъвът и драконът. Теофан специално ги споменава няколко пъти. Защо са били толкова важни? Забележи, те са три. И което е по-интересното - мечката се крие под земята, лъвът е господар на животните и на земното царство...
- А драконът лети в небето - развълнувано завърши Корсис.
- Да. Това са трите нива, част от свещената седмица, знака на Тангра, за които ни говореше Баян. Подземното, земното и небесното царство.
- Значи трябва да намерим статуите!
- Точно така! Чашата може да е в някоя от тях! А символите на пръстена ще ни покажат къде и в коя от тях да търсим. Те са четири, така седмицата се изпълва. - Климент замълча. - Трябва да разберем и какво се е случило с копието на Крум! Вероятно и то сочи нещо в тази история.
- А оренда?
Писарят не бързаше да отговори.
- Не ми се сърди, но не мога да повярвам, че убиецът притежава свръхестествени сили. Сигурен съм, че за всичко си има съвсем просто обяснение. Той може да е луд, ловък и опасен, но нищо повече от това.
- Но как е избил всички тези важни хора? - не се даваше Корсис. - Как е влязъл в баните на Кормесий, които са се пазели толкова добре? Казват, че откъсвал главите на жертвите си. Ако наистина е върколак?
Климент вдигна рамене.
- Не знам как е влязъл в дома на Кормесий. А главите на жертвите бяха отрязани с меч. Някои от жертвите лично видях. Ти също. Хайде да тръгваме. Да отидем в Плиска и да се опитаме да разчетем знаците от пръстена.
Корсис невярващо поклати глава, но не каза нищо. Метна се на коня и последва господаря си към града.
Климент яздеше бавно и без да бърза. Инцидентът от по-рано бе засилил още повече страха му от конете и не искаше да се излага на никакъв риск. И бездруго имаше достатъчно хора, които се опитваха да му видят сметката. Нямаше нужда сам да ги улеснява.