Сега вече раненият Ричард декламираше сърцераздирателно — в един куплет от двадесет реда, написан в насечена, сбита стъпка — историята на живота си. И след като се помята в смъртен гърч по пода, умря със смъртта на героите — този път на фона на подходящия траурен марш, преди да бъде отнесен от людете си.
Гръмки аплодисменти посрещнаха изпълнителите, когато се появиха пред завесата да се поклонят. А когато излезе и Файърторн, възторжените възгласи нямаха край. В продължение на няколко минути той се къпеше във вълните на овациите, сетне направи един последен дълбок поклон и се оттегли. Ето че отново бе предложил едно незабравимо представление, и то от твърде посредствен материал.
Всички си тръгнаха щастливи към домовете си. Всички, освен Роджър Бартолъмю.
Никълъс Брейсуел обаче не можеше и да мечтае за отдих. Бе следил зорко и напрегнато хода на пиесата от своето място в гардеробиерната, а сега трябваше да се погрижи и за заключителните работи. Имаше да се прибират костюмите, да се вдигнат кулисите, да се разглоби сцената и да се приберат дървените подпори. През следващата седмица трупата на лорд Уестфийлд нямаше да има повече представления в „Главата на кралицата“ и вътрешният двор трябваше да бъде освободен за нормалното ежедневие — за колите и каляските на гостите в странноприемницата. А имаше да се почистят и боклуците, оставени от близо хилядата зрители. Времето се бе задържало без дъжд до края на представлението, но сега изведнъж плисна и това създаваше допълнителни трудности.
Минаха часове, докато Никълъс най-сетне приключи дългия си работен ден. Отби се в кръчмата да хапне нещо и да изпие чаша ейл. Към масата му се приближи Александър Маруд.
— Колко събрахте днеска, мастър Брейсуел?
— Не зная точно.
— Щото има да се плаща и моят наем…
— Ще ви се плати.
— Да, ама кога?
— Скоро — каза Никълъс с повече увереност в гласа, отколкото сам всъщност изпитваше. Твърде добре знаеше колко е трудно да изстискаш пари от Лорънс Файърторн, колко пъти вече му се бе налагало да търси всевъзможни, най-невероятни оправдания, за да извини скъперничеството на своя работодател.
— О, да, много скоро, мастър Маруд.
— Жена ми казва, че трябва да ви повиша наема…
— Е, нали ги знаете жените.
Маруд избухна в угоднически смях. Собственикът на „Главата на кралицата“ беше дребен, тънък и плешив човечец към петдесетте, с нервни тикове. Упоритият му песимизъм бе издълбал дълбоки бръчки на челото и тъмни торбички под очите му. Вечни страхове и опасения слагаха своя отпечатък върху всяко нещо, което казваше или правеше.
Никълъс винаги полагаше неимоверни усилия да бъде любезен с Маруд. Трупата на Уестфийлд правеше всичко възможно, за да убеди стопанина на „Главата на кралицата“ да им даде под наем за по-продължително време целия вътрешен двор. Превръщането на странноприемницата в театър щеше да донесе значителни финансови изгоди. Но Маруд се дърпаше, още повече че от 1584 година още имаше указ на Лондонската община, който забраняваше изобщо представянето на театрални пиеси в странноприемниците. Той трепереше от страх, че властите могат да го спипат всеки момент. А имаше и други съображения.
— И днеска пак имаше сума ти побоища в странноприемницата.
— Е, това са само прояви на веселие, нищо повече — каза Никълъс. — Има ги при всяко представление.
— Да, ама става все по-лошо — завърта уплашено глава Маруд. — Аз не искам разправии в „Главата на кралицата“! Искам да е спокойно. Защото от това зависи хлябът ми. — Нервният тик стигна до бузите му. — Ако тогава изобщо има хляб за нас… Така да знаете.
— Какво имате предвид с това „тогава“, мастър Маруд?
— Ами Армадата! Това може да означава край на всички ни.
— О, не ми се вярва — отвърна Никълъс небрежно.
— Но това важи и за английската флота.
— Да де, ама испанците имат по-големи и по-добри кораби — проплака стопанинът. — А са и много повече от нас. Я каква голяма армия държат в Нидерландия, дето само чака да нахлуе в земите ни.
— И ние имаме армия.
— Ама не е толкова силна, че да излезе срещу испанската мощ.
— Ще почакаме, ще видим.
— В леглата ни ще ни изпотрепят! Що ни трябваше да убиваме шотландската кралица!
Треската на страха от Армадата бе обхванала цялата страна. Маруд направо се беше паникьосал. Смяташе, че и без битка всичко е вече решено.