— Стори ми се, че чух да се смъквате по стълбата, докторе — каза той. — Как е страдалецът? Ще влезете ли да кажете нещо ново?
Прищя ми се да му дръпна носа. Но един лекар трябва отрано да се научи на сдържаност — особено когато пред себе си има човек с ръста на Боулс. Той отвори вратата и аз влязох, като кимнах на мисис Ганет, която отвърна на поздрава ми, без да си остави плетката. Направих кратко и малко объркано съобщение и споменах за болницата. Боулс веднага се възпротиви:
— Защо, за бога, му е притрябвало да ходи в частна клиника? — настоятелно запита той. — Тук му е достатъчно удобно. Да помислим и за разходите.
— Идеята е негова и аз не смятам, че е лоша — казах.
— Не — рече мисис Ганет, — изобщо не е лоша. Там ще се грижат по-добре за него.
Последва нещо като кавга, която аз слушах невъзмутимо, като в себе си преценявах доводите им. Очевидно на съпругата се харесваше възможността да се отърве от болния, докато Боулс упорстваше заради самото упорство, диктувано от инстинктивния порив да се противопостави на всичко, което бих предложил аз.
Разбира се, съпругата настояваше на своето, а и аз нямах намерение да се откажа от мнението си, така че когато спорът затихна, сбогувах се, като обещах, че ще намина пак, за да им съобщя за постиженията си.
Като се отдалечих от къщата, бързо прецених положението. Нямах повече посещения на пациенти, значи разполагах с времето си; тъй като моята непосредствена цел бе да потърся съвета на по-опитен колега, и тъй като болницата бе най-подходящото място, където можех да получа подобен съвет, аз се запътих към най-близката автобусна спирка. Като се качих на съответния автобус, скоро се озовах в края на тихата улица, където е разположена болницата „Сейнт Маргарет“.
Стори ми се, че само преди няколко месеца с нежелание бях изтупал от краката си прахта на това възхитително заведение с хубавото му, приветливо медицинско училище и сега, като тръгнах по познатата улица, огледах се с известна тъга, припомняйки си колегите и годините на интересно учение, които бях прекарал тук и през които от зелен новак бях станал опитен специалист. Докато наблюдавах болницата, забелязах висок мъж, който излезе от вратата и тръгна към мен, видът му извика един от най-завладяващите спомени от студентския ми живот. Защото мъжът бе доктор Торндайк, преподавател по съдебна медицина, може би най-блестящият и известен член на преподавателското тяло.
Доктор Торндайк ме поздрави с дружеска усмивка и ми подаде ръка:
— Мисля — каза той, — че се срещаме за пръв път, след като изхвръкнахте от гнездото.
— Наричахме го инкубатор — отбелязах аз.
— Смятам, че „гнездо“ звучи по-внушително, в „инкубатора“ има нещо ембрионално. А как ви се нрави лекарската практика?
— О, доста — отвърнах аз. — Разбира се, не е толкова вълнуваща като работата в болница, макар че в момента моята е изпълнена с повече вълнения, отколкото бих искал.
— Май имате някакви неприятности.
— Имам — казах аз. — Истината е, че съм в безизходно положение. Затова съм тук. Отивам в болницата да видя дали някой по-опитен колега няма да ме посъветва нещо.
— Много умно, Олдфийлд — каза доктор Торндайк. — Ще ви се стори ли неуместно, ако запитам в какво точно безизходно положение сте попаднали?
— Съвсем не, сър — отговорих сърдечно. — Много е любезно от ваша страна, че ме питате. Затруднението ми се състои в това, че имам много сериозен случай, а съм затруднен в поставянето на диагнозата. Прилича на остър гастроентерит, но каква е причината и защо нито едно от предписаните лекарства не му подейства, изобщо не мога да си обясня.
Любезният интерес на доктор Торндайк към неговия бивш студент, се превърна в чисто професионален.
— Терминът гастроентерит обхваща голям брой различни състояния. Може би едно подробно описание на симптомите ще ни даде по-добра основа за обсъждане — каза той.
Окуражен, аз се впуснах в подробно описание на симптомите на бедния Ганет — коремните болки, упоритото и обезпокоително гадене и физическата и умствената депресия — добавих и описание на своите безплодни опити да му помогна; доктор Торндайк изслуша всичко това с голямо внимание. Когато свърших, той помисли малко и попита:
— И това е всичко, така ли? Нищо, освен коремните болки? Без невротични симптоми например?
— Да, за бога, има! — възкликнах аз. — Забравих да ги спомена. Има крампи на прасците и подкосяване на краката, а стъпалата са определено нечувствителни; всъщност почти не може да стои прав, поне така ми каза.