Прекалените й благодарности ме смутиха и тъй като тя прояви леки признаци на предишното си състояние, аз си издърпах ръката, която тя стискаше трескаво, и при първата възможност бързо напуснах стаята.
Докато се прибирах, обмислях следващата си крачка. Очевидно време за губене нямаше, трябваше да се вземат необходимите мерки. Но въпреки че разполагах със следобеда, Торндайк сигурно не бе свободен. Той бе зает човек и щеше да е безполезно да го потърся без предупреждение и да го намеря без работа. Затова веднага след като се прибрах и се убедих, че нямам други задължения, позвъних му по телефона, за да го питам кога можем да се видим за кратък разговор. В отговор един глас, очевидно на някой си Полтън, ме уведоми, че доктора го няма, че ще се върне в три и половина и има уговорена среща на друго място в четири и петнадесет. Тогава аз се уговорих с него да позвъня в три и половина и като съобщих името си, затворих телефона и продължих без бавене своята пряка работа, която включваше разпределяне на лекарствата, бележки в дневника, измиване и сресване преди обеда. Тъй като нямах ясна представа за разположението на „Темпъл“, предвидливо пристигнах пред главната порта доста по-рано от уговореното време и това ми помогна да намеря лесно Кингс Бенч Уок. Озовах се срещу красивия тухлен портал на номер 5 А в момента, когато един часовник с особено нежен звън извести любезно, че е три и четвърт.
Така че нямаше нужда да се бърза. Постоях няколко минути, като разглеждах портала и приятните градини на старите достолепни къщи — безспорно са били много по-приятни, преди красивият просторен площад да е бил превърнат в паркинг, — после влязох и бавно се изкачих по стълбите до площадката на първия етаж, където застанах пред мрачна желязна врата, над която бе изписано „Д-р Торндайк“. Тъкмо се канех да натисна електрическия звънец, когато забелязах един господин, който очевидно живееше в къщата, да слиза по стълбите; дребен джентълмен, улегнал и с вид на свещеник, но много пъргав и жизнен.
— С доктор Олдфийлд ли имам честта да разговарям, сър? — учтиво попита той.
Отговорих му, че аз съм доктор Олдфийлд и добавих:
— Мисля, че съм подранил малко.
При тези думи той като Тъчстоун7 „от джоба си измъкна часовник слънчев“ и като го погледна замислено (но в никакъв случай с „помътен поглед“), съобщи, че е три часът двадесет и четири минути и петнадесет секунди. Докато изучаваше часовника си, аз го погледнах — беше много голям сребърен хронометър, тиктакаше силно и много бавно и докато той го прибираше, се осмелих да забележа, че изглежда доста необикновен.
— Наистина, сър — отговори той и го измъкна отново, като го гледаше с любов. — Това е джобен хронометър; изключителен механизъм, сър, с пълно хронометрично движение и дори със спирална пружина.
Той отвори капака и като с магия обърна цялата вътрешност и ми показа големия тежък балансир и пружината с необичайна форма, която приех за спирална.
— Не можете да видите лесно котвата на часовника — каза той, — но можете да я чуете, ще забележите, че отмерва всяка половин секунда.
Той приближи часовника до ухото ми и аз можах да различа специфичния звук на анкерния механизъм. В този момент и той се заслуша, но не в часовника, защото след една-две минути внимателно слушане отбеляза, докато затваряше и прибираше хронометъра:
— Не сте подранили много, сър. Мисля, че докторът се приближава по Краун Офис Роу. С него е и доктор Джървис.
Аз се ослушах внимателно и успях да доловя слабия звук на бързи стъпки, които явно се приближаваха, но не притежавах различителната способност на дребния си приятел, която бе доказана нагледно, когато стъпките преминаха входа, изкачиха стълбите и се материализираха в образите на Торндайк и Джървис. И двамата ме изгледаха с известно любопитство, но не ми зададоха никакви въпроси пред моя нов познат.
— Сър, доктор Олдфийлд се уговори по телефона да се срещне с вас в три и половина. Съобщих му за срещата ви в четири и петнайсет.
— Благодаря, Полтън — каза Торндайк. — И тъй, Олдфийлд, знаете положението, така че да влизаме и да използуваме максимално свободния половин час, ако, разбира се, не е нещо повече от приятелско посещение.
— Много повече е — отговорих аз, докато мистър Полтън разтвори двете врати и ни въведе в голяма стая. — Идвам по много спешна работа, но мисля, че половин час ще ни стигне.
При тези думи мистър Полтън, след като изгледа въпросително Торндайк, излезе, затваряйки след себе си и двете врати.
— Е, Олдфийлд — каза Джървис, като дръпна три стола така, че образуваха триъгълник, — сядайте и разказвайте.