Като се сбогувахме с нашия любезен и учтив домакин, тръгнахме към къщи, известно време вървяхме мълчаливо, всеки от нас зает със собствените си мисли. Що се отнася до основната цел на Торндайк в тая странна операция, нямах и най-смътни предположения и не помислих за това. Но самото преживяване бе твърде особено и само по себе си представляваше интерес. След малко попитах:
— Разбрахте ли нещо от всичките тия боклуци на Брумхил или от отношението му към тях?
Торндайк поклати глава.
— Не — отговори той. — За мен това е една загадка. Очевидно всички тези неща му доставят удоволствие и, изглежда, удоволствието е право пропорционално на негодността им и на отсъствието на всички обичайни — качества голямо майсторство, вярност към природата, интелектуален интерес и красота, — които досега са били считани за същност на произведенията на изкуствата. Изглежда, това е култ, мода, свързана с някакво особено душевно състояние, но какво е то, не мога да си представя. Очевидно няма никаква връзка с това, което винаги се е наричало изкуство, освен ако връзката е отрицателна. Забеляза ли, че Брумхил е изпълнен с презрение към всички велики произведения от миналото, което, мисля, е обичайното отношение на модернистите. Но не мога да проумея душевното състояние на човек, който е напълно безчувствен към творбите на великите майстори от старите школи и кипи от възторг пред тромавите имитации на произведенията на диваците или на некадърни деца.
— Да — казах аз. — И моето мнение е същото. С това разговорът приключи.
Глава шестнадесета
В музея
— Любопитно е да се отбележи — каза Торндайк, докато се отправяхме на изток към Оулд Стрийт, — че този район, който обикновено смятаме за един от най-жалките и мизерни райони на града, в известен смисъл е последната твърдина на една изчезваща култура.
— За каква култура говорите? — попитах аз.
— Говоря за занаятите — отвърна той, — за които можем да кажем, че всъщност са основата на всички изкуства. Почти навсякъде другаде занаятите са изчезнали или са на изчезване, измествани от машините и масовото производство, но тук откриваме малки групи от оцелели занаятчии, които все още продължават традицията. Вдясно по Къртън Роуд и околните улички има сръчни мебелисти, те правят столове и други мебели в традиционен стил, това Брумхил би нарекъл лошото старо време на Чипъндейл12 и неговите съвременници; наблизо, на Бънхил Роу, държат работилници последните майстори на красиви рамки за картини, а по-нататък, на Бетнъл Грийн и Спайтълфийлдс, са последните представители на старата колония на тъкачите на коприна, които работят с ръчния стан така, както е било в осемнайсети век.
— Да — съгласих се аз, — такава аномалия, а и нашата мисия като че се сблъсква с това противоречие. Чудя се какво ли е вдъхновило създателите на Народния музей на съвременното изкуство да го бутнат точно в този квартал, почти на една крачка от музея „Джефри“?
Торндайк леко се усмихна.
— Странни съседи са те — каза той, — единият пази най-добрите постижения на миналото, а другият рекламира най-лошите на настоящето. Но може би няма да ни се стори чак толкова лошо, колкото очакваме.
Не зная какво очакваше Торндайк, но то бе достатъчно лошо за мен. Намерихме музея много лесно по табелата с името му, поставена над нещо, приличащо на ремонтиран магазин, към предната част, на който са били прибавени две масивни плъзгащи се врати. Но те бяха затворени и явно заключени, тъй като на голяма бележка, прикрепена с кабарчета, пишеше: „Затворено до 11.15 часа“.
Торндайк погледна часовника си.
— Имаме още четвърт час — каза той, — но не е нужно да чакаме тук. По-добре е да се разходим и да разгледаме квартала. Не е красив, но си има свой облик, с който си струва да се запознаеш.
И така ние се отправихме на обиколка из тесните улички, където Торндайк ми обясняваше различни интересни неща като илюстрация на предишните си забележки. На една уличка открихме редица мебелни работилници, през чиито прозорци можехме да видим наполовина завършените скелети на гардероб и скринове и „стилни“ столове без седалки и политура; забелязах, че имената върху табелките бяха предимно еврейски, а много от тях — чуждестранни. После към Шордич забелязахме склад за дървен материал, пред входа, на който имаше голяма купчина прекрасен испански махагон, видяхме, че запасите вътре са предимно от твърда дървесина, подходяща за мебели. Но нямаше време да разгледаме подробно всичко, защото часовникът на една близка черква отбеляза нашия четвърт час и ние бързо се отправихме към храма на модернизма, където видяхме, че бележката е изчезнала, вратите са широко отворени, а през тях се вижда фоайе и вътрешна врата.