— Но той е бил крал — кротко напомни Дракона.
— А, да. Само дето се оказало, че в тъмниците си има механизми за…
— Командир Ваймс… — Вампирът го възпря с жест. — Ясно е, че не ме разбрахте. Каквото и друго да е вьршил, той е бил кралят. Вижте какво, короната не е като шлемовете на стражниците, хъ-хъ. И да я свалите, тя пак си остава върху коронованата глава.
— Скалоликия я е свалил и още как!
— Но кралят дори не е бил съден.
— Не намерили нито един съдия, който би желал да се занимава с гнусотиите му.
— И само вие…. о, извинете, вашият предтеча…
— Какво пък толкова? Все някой е трябвало да свърши тази работа. Някои чудовища не бива да ходят под едно небе с живите хора.
Дракона най-после откри страницата, която търсеше, и обърна книгата към Ваймс.
— Това е бил неговият герб.
Ваймс се загледа във вече познатата сова-морпорк, кацнала върху анкх над щит, разделен на четири части със символ във всяка от тях.
— Каква е тази корона с минаващ през нея кинжал?
— Традиционен символ, хъ-хъ. Обозначава ролята му на бранител на короната.
— Нима? Ами този сноп пръчки с пъхната в него брадва?
— Фасция. Символ на ролята му на защитник на реда и закона. Не смятате ли, че брадвата е била интересно предзнаменование? Уви, боя се, че с брадви нищо не се решава.
Ваймс се вторачи в третия сектор на гербовия щит. Там беше нарисуван мраморен бюст.
— Символ на прякора му — „Скалоликия“ — подсказа услужливо Дракона. — Сам е поискал това. Понякога хералдиката е просто изкуство на шегата.
— Ами тази чепка грозде? — кисело попита Ваймс. — Обичал е да си пийва, така ли?
Дракона затвори книгата и въздъхна.
— Рядко някой остава доволен от усилията на онези, които се стараят да сторят необходимото. За съжаление съм безсилен да променя правилата. — Във вехтия глас се прокрадна оживление. — Командир Ваймс, аз обаче много се зарадвах, когато научих за брака ви с лейди Сибил. Тя е дама с превъзходно потекло. Един от най-благородните родове в нашия град. Рамкин, Селачии, Вентури, също и Нобс, разбира се…
— Значи приключихме? — пожела да се увери Ваймс. — Ами тогава да си тръгвам.
— Рядко имам посетители — сподели Дракона. — Обикновено ги посрещат по-нисшите служители, но прецених, че е редно да ви обясня положението подробно. Хъ-хъ. Толкова сме заети напоследък. Някога се занимавахме с истинска хералдика. Но сега бил Векът на плодния прилеп. И както изглежда, щом някой открие втората си закусвалня, вече се смята за джентълмен. — Той махна с тънката си ръка към три герба, закачени един до друг на табло. — Месарят, пекарят и свещарят! — изсмя се сдържано. — И не се успокояват, докато не се заровим в архивите и не докажем, че е приемливо да получат своите гербове…
Ваймс се взря в таблото.
— Единия май съм го виждал…
— Този е на господин Артър Кери, свещаря — обясни Дракона. — Изведнъж бизнесът му започва да се разраства бурно и той решава да стане джентълмен. Какво имаме тук? Разделен диагонално стоманеносив щит, който трябва да изрази личната му целеустременост и усърдие. По диагонала е фитилът. В горната половина имаме свещ, огряваща прозорец, а в долната — два свещника (за да проличи, че окаяникът продава изделията си и на богатите, и на бедните). За щастие баща му е бил комендант на пристанището и това ни позволи леко да извьртим символиката с тази лампа във формата на риба, обозначавайки занятията и на бащата, и на сина. Реших девизът да бъде на общоприетия съвременен език — „Изкуството6 ни даде свещта“. Съжалявам, беше излишно палаво, но не можах да се въздържа.
— Ще ме заболи коремът от смях — изсумтя Ваймс.
Нещо сякаш смушка ума му.
— А този е на господин Герхард Чорапин, президент на Гилдията на месарите. Неговата съпруга му втълпила, че без герб не може в наше време, а кои сме ние, за да спорим с дъщерята на един търговец на карантия? Затова подбрахме червен щит — цвета на кръвта, на сини и бели ивици като месарска престилка, диагонално пресечен от връзка наденички. В средата имаме сатър в ръка с ръкавица… Всъщност боксьорска ръкавица. Не успяхме да измислим по-добра отпратка към фамилията му7. Девизът е „Футурус меус ест ин висцерис“, тоест „Бъдещето ми е във вътрешностите“. Така намекваме и за професията му, и за прастария обичай да се гадае…
— …по карантии — довърши Ваймс вместо него. — Просто и-зу-ми-тел-но.
Неясната догадка, която се мъчеше да привлече вниманието му, вече подскачаше в главата му от бяс и нетърпение.