— Твърди, че не го е доближавала, сър.
Значи жрецът бе успял да постигне най-спретнатата смърт в целия професионален живот на Ваймс. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а очите — затворени.
И имаше нещо в устата. Изглеждаше като свито на тръбичка листче и придаваше на мъртвеца смущаващо веселяшки вид, сякаш бе решил да си запали последната цигара чак след като се е споминал.
Ваймс внимателно извади мъничкия свитък и го изпъна върху дланта си. Бе изпълнен с прилежно написани, но непознати символи. Особено се набиваше на очи фактът, че пишещият се бе възползвал от единствената изобилно разлята наоколо течност.
— Гадост… — промърмори Командирът на Стражата. — Надраскано е с кръв. Някой може ли да открие смисъл в тези знаци?
— Да, сър!
Ваймс скришом завъртя очи.
— Слушам те, стражник Визит.
— Това са древни клачиански писмена. Използвало ги е едно пустинно племе — кенотините, сър. Имали са и много развита, но същностно порочна система на вярвания в…
— Да, да, ясно — прекъсна го Ваймс, който вече лесно разпознаваше разгарящия се проповеднически плам у Визит. — Имаш ли обаче представа какво означават?
— Бих могъл да науча, сър.
— Добре.
— Между другото, сър, намерихте ли време да надникнете в дипляните, които ви оставих на бюрото онзи ден?
— Бях прекалено зает, — отвърна Командирът на Стражата по навик.
— Няма страшно, сър — увери го Визит с посърналата усмивка на човек, мъчещ се да прави добро на околните против волята им. — Когато и да ги прочетете, ще бъде добре за вас.
Листове от разпилените вехти книги бяха пръснати навсякъде. По повечето имаше кървави пръски.
— Доста от тия писания май са религиозни — предположи Ваймс. — Може да намериш отговора в тях. — Той се обърна. — Детритус, огледай тук внимателно, разбрахме ли се?
Тролът спря насред заниманието си — старателно очертаваше с тебешир трупа.
— Ясно, сър. К’во да търся?
— Каквото се сетиш.
— Добре, сър.
Ваймс приклекна с пъшкане и опипа с пръст едно сивкаво петно на пода.
— Пръст…
— Често цапа подовете, сър — сподели охотно тролът.
— Само че тая е белезникава, а градът е върху чернозем.
— Ъхъ — досети се сержант Детритус. — Улика, сър.
— Е, може да е само пръст, разбира се. Нямаше как да не забележат още нещо. Някой се бе опитал да подреди десетки книги — извисяваща се куличка по големина, и то издигната с геометрична прецизност.
— Ей туй не го проумявам — призна си Ваймс. — Някой се нахвърля злобно на стареца. После някой — може да е бил самият той преди смъртта или пък убиецът — написва нещо със собствената кръв на нещастника. Навива листчето и го пъха в устата му като бонбонче. Накрая жрецът умира и някой му затваря очите, скръства му ръцете, нарежда ония книги и… после какво? Преспокойничко си излиза във врящия котел на всекидневието в Анкх-Морпорк?
Широкото чело на Детритус се набръчка от интелектуално усилие.
— Може… може и да има отпечатък от обувка на перваза — измъдри той. — Ей такваз Улика си струва да търсим.
Ваймс въздъхна. Макар в момента коефициентът за интелигентност на Детритус да съответстваше на стайната температура, тролът си оставаше добро ченге и дяволски способен сержант. С тази негова чудата глупост беше почти невъзможно да го залъжеш или заблудиш. Но колкото трудно се набиваха идеите в главата му, дваж по-трудно беше да ги изчовъркаш оттам след това.10
— Детритус — кротко подхвана Командирът на Стражата, — под прозореца има десет метра въздух, а още по-надолу е реката. И по нея не може да има… — Ваймс се запъна. В края на краищата говореше за река Анкх. — И да е имало следи от обувки — поправи се той, — трябва вече да са се запълнили.
Но за всеки случай надникна през прозореца. Реката примляскваше долу. Дори по прочутата й зловонна кора не личаха никакви отпечатъци. Само че на перваза имаше още от белезникавата пръст.
Ваймс изчегърта малко с нокът и я помириса.
— Пак бяла глина.
Изобщо не се сещаше да има бяла глина близо до града. Излезеш ли извън стените му, тупуркаш по тлъст чернозем чак до планините Овнерог. А ако е валяло скоро, докато стигнеш до другия край на някоя нива, ставаш с три-четири пръста по-висок.
— Бяла глина… — повтори той. — Къде, по дяволите, я има наоколо?
— Загадка — съгласи се Детритус.
Ваймс се ухили невесело. Наистина беше загадка, а той никак не ги обичаше. Имаха свойството да се раздуват, ако не ги разнищиш набързо. И да се размножават.
Обикновените убийства бяха всекидневие. Дори Детритус се справяше лесно с разследването им. Когато разстроена жена стои над поваления си съпруг, стиснала огънат ръжен в ръка, и крещи: „Не биваше да дрънка тез гнусотии за нашия Невил!“, едва ли можеш да проточиш разкриването на престъплението до следващата почивка за кафе. А когато разни мъже или части от тях висят от напречниците под тавана или са приковани към стените на „Кърпеният барабан“, обаче оцелелите клиенти си придават невинен вид, нямаш нужда от ума дори на Детритус, за да се сетиш с какво са се забавлявали.
10
Детритус се проявяваше особено похвално, когато трябваше да разпитва. Знаеше три основни въпроса — прекия („Ти ли го направи, бе?“), настойчивия („А бе, сигурен ли си, че не беше ти?“) и изтънчения („Та, значи, ти го направи, нали тъй беше, а?“). Макар че едва ли бяха най-лукавите въпроси в историята, тролът имаше дарбата да ги задава часове наред с неизтощимо търпение, докато не чуе правилния отговор, който в повечето случаи гласеше: „Да бе, да, аз го направих! Айде сега открехни ме к’во съм направил!“