От географска гледна точка за града нямаше особена разлика кой сезон е настъпил, макар че в късна пролет гнусотиите по реката често се оцветяваха в приятни изумрудени оттенъци. Пролетните мъгли се сменяха с есенната мътилка във въздуха, която така се смесваше с дима и пушеците от заниманията на магьосниците и алхимиците, че накрая май придобиваше собствен, плътен и задавящ живот.
А времето си течеше.
Есенната мъгла се притискаше към прозорците в полунощ.
Струйка кръв се стичаше по разкъсаните страници на рядко издание с религиозни есета.
„Нямаше нужда да прави това“ — помисли отец Тубелчек.
Следващата му мисъл подсказа, че нямаше нужда и той да бъде ударен. Отец Тубелчек обаче не се ядосваше заради себе си. Хората могат да се излекуват, книгите — не. Протегна трепереща ръка и се опита да събере листовете, но пак се свлече.
Стаята сякаш се въртеше около него.
Вратата се отвори. Подът заскърца от тежки стъпки. Е, поне единият крак стъпваше, другият явно се влачеше.
Стъпка. Влачене. Стъпка. Влачене.
Отец Тубелчек напрегна очи, за да различи какво има пред него.
— Ти ли си?! — успя да изграчи. Кимане.
— Вдигни… книгите.
Старият свещеник наблюдаваше как не особено подходящи за тази цел пръсти събират и подреждат томовете.
Новодошлият измъкна подострено перо от бъркотията, старателно написа нещо на късче хартия, сви го на тръбичка и го пъхна между устните на отец Тубелчек.
Умиращият свещеник се помъчи да се усмихне.
— При нас не става така… — смънка той, а тъничкото цилиндърче се подмяташе между устните му като предсмъртна цигара. — Ние… сами… си измисляме… дум…
Коленичилата фигура го погледа още малко, после се наведе и много внимателно му затвори очите.
Командирът на Анкх-Морпоркската Градска стража сър Самюъл Ваймс се намръщи на отражението си в огледалото и започна да се бръсне.
Бръсначът в ръката му беше неговият меч на свободата. А самият акт на бръснене беше истински бунт.
Напоследък някой друг му пълнеше ваната. (И то всеки ден! Преди дори не би предположил, че човешката кожа е в състояние да изтърпи това.) Друг му переше и гладеше дрехите. (Ох, тези нафукани премени…) Друг му приготвяше храната. (Какви гозби само! Ваймс знаеше твърде добре, че е започнал да трупа тлъстинки.) Дори друг му лъскаше ботушите. (Ботуши! Високи, здрави, по мярка, от черна лъскава кожа, а не разпадащ се боклук с едва закрепени подметки от мукава). Всъщност имаше кой да прави почти всичко вместо него, но един мъж трябва сам да свърши някои неща. Например да се обръсне.
Той беше наясно, че лейди Сибил леко се мръщи на упорството му. Нейният баща не се бе обръснал самостоятелно дори един-единствен път през живота си. Имал си човек специално за тази работа. Ваймс обаче измисли възражение — твърде много години бе обикалял градските улици нощем, за да е спокоен, когато някой борави с острие съвсем близо до шията му. Истинската причина остана неизречена — мразеше дори идеята светът да се дели на бръснати и бръснещи. Или на хора с лъскави ботуши и други, които почистват калта от подметките им. А зърнеше ли Уиликинс да сгъва прилежно дрехите му, с мъка потискаше ужасното желание да срита лъскавия задник на иконома, защото виждаше в него въплътено оскърбление към човешкото достойнство.
Острието на бръснача се плъзгаше плавно по четината, набола от снощи.
Вчера имаше някаква официална вечеря. Вече не си спомняше повода. Струваше му се, че си прахосва целия живот по подобни сбирки. Лукави кискащи се жени и блеещи младоци, които някой бе пропуснал при раздаването на мъжествено изпъкналите брадички. И както винаги се прибра през потъналия в мъгла град, обзет от бяс към самия себе си.
Забеляза светла ивица под вратата на кухнята, чу разговор, поръсен със смях, и влезе. Там бяха Уиликинс, старецът, който разпалваше бойлера, главният градинар и момчето, което лъскаше лъжиците и поддържаше огъня в камините. Играеха карти. На масата стърчаха отворени бутилки бира.
Ваймс си придърпа стол, пусна няколко майтапа и помоли да раздадат карти и на него. Останалите се държаха… приветливо. Но както играеха, той усещаше Вселената да кристализира около него, сякаш се бе превърнал в зъбното колелце на стъклен часовник. Нямаше смях. Обръщаха се към него със „сър“ и току се прокашляха. Всичко беше много… сдържано.
Най-сетне смънка някакво извинение и се махна. И преди да е стигнал до края на коридора, май дочу хаплива забележка, последвана от… е, може би само подсмиване. А може и да беше присмехулен кикот.