— Ами би могъл да запишеш паметна бележка — смили се накрая.
— Охо! Сериозно? Леле! Добре. Няма проблеми.
Ваймс се прокашля.
— Да говоря с ефрейтор Нобс за навременното явяване на служба; да говоря с него и за маркграфството му.
— Ъ-ъ… извинявай, това паметна бележка ли беше?
— Да.
— Съжалявам, но първо трябваше да кажеш „паметна бележка“. Убеден съм, че е обяснено в указанията за употреба.
— Добре де, това беше паметна бележка.
— Уви, налага се да го повториш.
— Паметна бележка: да говоря с ефрейтор Нобс за навременното явяване на служба; да говоря с него и за маркграфството му.
— Готово — заяви духчето. — Желаеш ли да ти напомня в точно определен час?
— По нашето време ли? — гадничко подхвърли Ваймс. — Или по клачианското?
— Всъщност бих могъл винаги да ти казвам колко е часът в…
— Предпочитам да си запиша това в бележника, ако нямаш нищо против — промърмори Ваймс.
— Както искаш. Мога да разпознавам и ръкописни букви — гордо съобщи духчето. — Аз съм много усъвършенстван модел.
Ваймс извади бележника си и го разтвори наслуки.
— И това ли ще разпознаеш?
Духчето примижа за миг.
— Ами да. Няма съмнение, че са ръкописни букви. Завъртулки, гуглички, всичко навързано. Тъй, де. Ръкопис. Нямам проблеми с разпознаването.
— А от теб не се ли очаква и да прочетеш какво е казано тук?
Духчето го изгледа недоверчиво.
— Казано ли? Че откога буквите говорят?
Ваймс пъхна в джоба си оръфания бележник и затвори капака на персоналния организатор. После продължи да чака.
Някой умник (поне несравнено по-умен от онзи, който бе обучавал духчето) бе сътворил часовника в приемната на Патриция. Тиктакаше си като всеки друг часовник. Но някак неравномерно, макар това да противоречеше на принципите, заложени в устройството на часовниковия механизъм. Тик-тактик… после неуловима пауза, само частица от секундата… так-тик-так… и следващото „тик“ изпреварваше пак с частица от секундата очакванията. За десетина минути мисловните процеси дори на най-закаления посетител се превръщаха в безнадеждна каша. Ваймс предполагаше, че Патрицият е платил щедро на часовникаря.
Стрелките показваха единадесет и четвърт. Командирът на Стражата се надигна от креслото и нарушавайки всякакви прецеденти, почука тихичко на вратата.
Отвътре не долиташе нито звук, не се чуваха неясни гласове.
Натисна дръжката. Не беше заключено. Лорд Ветинари често повтаряще, че точността била учтивостта на владетелите. Ваймс влезе.
Веселко усърдно изчегърта ронливата бяла пръст, след това се зае с огледа на покойника.
В Гилдията на алхимиците отделяха голямо внимание на изучаването на анатомията. Опираха се на древната теория, според която човешкото тяло било микрокосмос, отразяващ цялата Вселена, макар че е трудно да посочиш коя част от Вселената е малка и лилава, а освен това се полюшва жвакащо, когато я натиснеш. В Гилдията бездруго изучаваха и на практика анатомията, защото понякога се налагаше да я остъргват от стените.
Мъжът е бил убит чрез многократни удари по главата. С това горе-долу се изчерпваха заключенията. С някакъв много тежък и тъп инструмент.11
Какво ли още очакваше Ваймс?
Веселко огледа трупа от главата до петите. Нямаше други очевидни следи от насилие, обаче… По пръстите на жреца се виждаха няколко кървави петънца. Но нали кръв имаше навсякъде наоколо?
Два нокътя бяха счупени. Тубелчек се бе опитвал да се защити или поне да се предпази с ръце.
Джуджето се взря отблизо в пръстите. Имаше нещо набито под ноктите — лъщеше восъчно като гъста смазка. Веселко нямаше представа какво е и как е попаднало там, но може би част от новите му задължения бе да открие това. Прилежно извади плик от джоба си и събра веществото вътре, после залепи плика и му написа номер.
Накрая извади иконографа от кутията и се приготви да снима трупа. Точно тогава нещо привлече погледа на джуджето. Едното око на отец Тубелчек се бе поотворило, сякаш намигаше на вечността. Веселко се наведе. Май си въобразяваше, но…
Пак не можа да се увери. Умът е способен на какви ли не номера.
Отвори мъничката вратичка на иконографа и попита духчето, седнало вътре:
— Сидни, можеш ли да ми нарисуваш окото му?
Духчето присви очички и се вгледа през лещите.
— Само окото ли? — изписука то.
— Да. Колкото се може по-едро.
— Господинчо, нещо ти хлопа дъската.
11
Широко разпространен и крайно неверен е митът, че създателите на оръжия за изтребление накрая биват погубени от творенията си. Няма почти никакви фактически основания за подобни твърдения. Полковник Шрапнел не е бил взривен, мосю Гийотен е умрял, без главата му да бъде отделена от тялото, а полковник Гатлинг не е бил застрелян. Ако не беше убийството на производителя на палки и сопи сър Уилям Тъп-Инструмент в една тъмна уличка, мълвата изобщо нямаше да плъзне.