Перото скрибуцаше по хартията.
Подносът със здравословната хранителна кашичка бе оставен презрително на пода. Лорд Ветинари имаше намерение да каже няколко по-строги думи на главния си готвач, когато се почувства по-добре. Храната бе опитана от трима, сред тях и сержант Детритус, който едва ли щеше да се трогне от предназначените за хора отрови.
Вратата беше заключена. От време на време чуваше успокояващите тежки стъпки на Детритус, който обикаляше подчинените си. Отвън мъглата се кондензираше по стражник Чучур Долен.
Патрицият топна перото в мастилницата и започна нова страница. Честичко поглеждаше в подвързания с кожа дневник, като си облизваше деликатно пръстите, за да го прелиства.
Ваймс трополеше задъхан след неясната бягаща фигура. Другият отпред като че не беше толкова бърз въпреки спазмите в краката на Ваймс и предупредителните бодвания в лявото му коляно, но всеки път, когато успяваше да го настигне, на пътя му се изпречваше увит от главата до петите пешеходец или ненадейно излязла от пресечка каруца.14
През подметките си усещаше, че минаха по Големия булевард и свърнаха наляво по Смотаната улица (настилка от малки равни квадратни плочи). Тук мъглата се сгъстяваше още повече, уловена сред клоните на дърветата в парка.
Ваймс тържествуваше. „Изтърва завоя, момчето ми, ако си мислил да ми се изплъзнеш в Сенките! Остава ти само да хукнеш по моста над Анкх, а там има стражник…“
Ходилата му обаче го предупредиха: „По Смотаната улица през есента има мокри листа!“
Обадиха се твърде късно.
Ваймс си удари брадичката в канавката, стана мъчително и отново се свлече, а Вселената около него се завъртя лудешки. Пак се надигна, затътри се няколко крачки в погрешна посока, тупна на задник и реши засега да се примири със съдбата си.
Дорфл стоеше кротко в голямата стая на Участъка, скръстил грамадните си ръце на гърдите. Пред голема бе нагласен арбалетът на сержант Детритус — някогашно обсадно оръжие. Зареждаше се с двуметрови стрели от закалена стомана. Ноби държеше пръст на спусъка.
— Ноби, веднага махни стрелата от това чудо! — заповяда Керът. — Оръжието не е за близък бой! Нали знаеш, че си имаме големи неприятности, докато научим къде е спряла стрелата!
— Измъкнахме самопризнание от това нещо! — похвали се сержант Колън, подскачайки развълнувано. — Да де, той и без туй си признаваше, ама накрая записахме и самопризнание! Ще си поприказваме с него и за други престъпления.
Дорфл вдигна плочата си пред очите на Керът.
„ВИНОВЕН СЪМ.“
Нещо падна от ръката му. Беше късо и бяло. Керът вдигна парчето от кибритена клечка и го огледа. Чак тогава обърна внимание на списъка, съставен набързо от Колън. Беше доста дълъг и съдържаше всички неразкрити престъпления в града през последните два-три месеца.
— За всички ли си призна?
— Още не — вдигна рамене Ноби.
— Не сме му ги прочели до края — обясни сержантът.
Дорфл написа на плочата си: „АЗ ИЗВЪРШИХ ВСИЧКО ТОВА.“
— Ей! — зарадва се Колън. — Господин Ваймс ще бъде много доволен от нас!
Керът пристъпи към голема, чиито очи сега светеха в бледооранжево.
— Ти ли уби отец Тубелчек?
„ДА.“
— Видяхте ли? — обади се наперено сержантът. — Безспорно е!
— А защо го направи? — упорстваше Керът. Не дочака отговор.
— И господин Хопкинсън в Музея на хляба ли уби?
„ДА.“
— Преби го до смърт с железен лост, така ли?
— Почакайте — смути се Колън, — нали казахте, че…
— Ти почакай, Фред — възпря го Керът. — Дорфл, а защо уби стареца?
Никаква реакция.
— Защо да ровим за причините? — учуди се сержантът. — Татко ми честичко повтаряше, че на големи не можеш да имаш вяра. Както те зяпат, всеки миг ще ти налетят.
— А някога убивали ли са човек? — заяде се Керът.
— Е, не са, ама не че им липсва желание — мрачно заяви Колън. — Татко ми разправяше, че по едно време работил с голем и оня все го изяждал с поглед. Щом се озърнел и го виждал как се е втренчил в гърба му.
Дорфл се взираше в отсрещната стена и не помръдваше. Керът си придърпа стол и го яхна с лице към облегалката. Разсеяно въртеше клечката между пръстите си.
— Знам, че не си убил господин Хопкинсън и не ми се вярва да си убил отец Тубелчек. Според мен си го заварил малко преди да умре. И предполагам, Дорфл, че си се опитал да го спасиш. Дори съм убеден, че ще докажа това, ако зърна писмената в главата ти…
Пламъкът в очите на голема сякаш освети цялата стая. Той пристъпи напред, вдигнал свитите си юмруци.
Ноби натисна спусъка на арбалета.
Дорфл небрежно улови стрелата в полет, чу се писък на изтерзан метал и стоманеният прът се нагъна нажежен в ръката му.
14
Това се случва винаги в което и да е полицейско преследване. Просто е неизбежно някой тежък камион да не прегради пътя на полицейската кола.
Ако не е камион, ще е разсеян тип, бутащ закачалка на колелца, отрупана с дрехи. Или поне двама загубеняци, понесли голямо стъкло.
Как да не заподозреш, че зад всичко това стои някое тайно общество?