„Защо ли не я прекръстя на Алея на спомените?“ Не биваше да прахосва силите на Стражата заради приумиците си. Но защо да не надникне самият той, ако има път наблизо? Да, така ще направи по някое време, и то още днес.
— Ъ-ъ… Дребнодупе?
— Да, сър?
— Ами… устните ти… Червеното…
— Точно така, сър. Червило.
— Аха… Ъ-ъ… Червило ли? А, да, червило…
— Даде ми го стражник Ангуа, сър.
— Много мило.
Наричаха я Залата на плъховете — на теория заради милите подробности от интериора. Някой от предишните обитатели на двореца бе решил да въведе по-авангардни решения във вътрешния дизайн. Вероятно е смятал, че фреската с танцуващите плъхчета е гениално постижение. И по килимите бяха изтъкани шарки с плъхове. На тавана тварите се гонеха в кръг, а опашките им се преплитаха в средата. Само след половин чае в това помещение хората започваха да изпитват непреодолимо желание да си измият ръцете.
Скоро щяха да изчерпят запасите от топла вода в двореца, защото тук се събираше цяла тълпа.
По общо мълчаливо съгласие креслото бе заето — и запълнено — от госпожа Розмари Палм, оглавяваща Гилдията на шивачките17.
— Тишина, моля! Господа!
Гълчавата започна да заглъхва.
— Доктор Дауни, моля.
Шефът на Гилдията на убийците кимна любезно.
— Приятели мои, сигурен съм, че всички осъзнаваме положението, в което се намираме…
— А вашият счетоводител е особено наясно — подхвърли някой от множеството.
Нервният смях скоро стихна, защото едва ли е благоразумно да се кикотиш в лицето на човека, който знае точната цена на смъртта ти.
Доктор Дауни се усмихна кротко.
— За пореден път ви уверявам, господа… и дами, разбира се, че не съм осведомен за каквото и да било споразумение, засягащо лорд Ветинари. Освен това ми се струва немислимо някой от членовете на нашата Гилдия да използва отрова в конкретния случай. Негово превъзходителство се е обучавал при нас. Всички предпазни мерки са му известни. И не се съмнявам, че ще се възстанови бързо.
— А ако това не стане? — намеси се госпожа Палм.
— Е, никой не е вечен — отвърна доктор Дауни с невъзмутимия глас на човек, поучил се от богатия си опит. — Алтернативата е да се сдобием с нов управник на града.
Всички се смълчаха и чак затаиха дъх. Думичката „кой“ сякаш пърхаше над главите им.
— Да де, ама… — започна Герхард Чорапин, президентът на Гилдията на месарите. — Той беше… Да си го речем честно… Я си спомнете някои от предишните…
Фразата „Този поне не е безнадеждно побъркан“ изплува едновременно в повечето глави.
— Да, признавам — обади се госпожа Палм, — при Ветинари стана много по-безопасно да се ходи по улиците…
— Вие най-добре знаете, мадам — сериозно отвърна Чорапин.
Госпожа Палм го изгледа високомерно, а неколцина от присъстващите се ухилиха.
— Исках да кажа — натърти тя, — че една скромна вноска в Гилдията на крадците е достатъчна, за да се чувстваш в пълна безопасност.
— О, да, а мъжете могат спокойно да посещават домовете за…
— …за спазарена нежност — решително отсече госпожа Палм.
— Именно, за същото говорех. Вече са сигурни, че няма да се събудят голи-голенички и пребити до синини.
— Освен ако предпочитанията им не са точно такива — вдигна рамене предводителката на Гилдията на шивачките. — Ние се стремим да постигнем пълно удовлетворение на клиентелата. Дори с точно прицелен удар, ако се налага.
— Животът поне стана по-предвидим под властта на Ветинари — вметна господин Грънцис от Гилдията на пекарите.
— Той хвърля всички улични актьори и мимове в ямата със скорпионите.
— Вярно е. Но да не забравяме, че човекът си има и недостатъци. Поддава се на прищевките си.
— Убеден ли сте? В сравнение с някои от предшествениците си е твърд като скала.
— И на лорд Щракникуфар можеше да се разчита… Зависи в какво — мрачно подхвърли господин Чорапин. — Да не сте забравили как направи коня си градски съветник?
— А вие пък признайте, че конят не беше най-некадърният съветник, особено ако го сравним с другите…
— Доколкото си спомням, по онова време останалите съветници бяха една ваза, винаги пълна със свежи цветя, купчинка пясък и трима човека, които скоро обезглавиха.
— Ами сбиванията? Разни дребни шайки крадци, които все се вкопчваха помежду си и не им оставаха сили да се занимават с кражбите… — с тъга си спомни господин Богис.
— Да, сега положението определено е… по-устойчиво.
Отново се смълчаха. В това беше същината, нали? Вече имаше някакъв ред. Каквото и да разправяха за стария Ветинари, той поне се грижеше след днешния ден да настъпи утрешният. И ако човек умреше от нож в леглото си, това поне му се случваше според общоприетите правила.
17
Разбира се, наричаха се така, за да се спази приличието. Хората често подмятаха: „Шивачки, а? Знаем ги ние тия работи! Хе-хе!“