Николай Райнов
Глупав син
Италианска приказка
Една жена имала много глупав син. Ала понеже й бил едничко чедо, тя си го обичала, както всяка майка обича детето си. Галела го, прегръщала го, целувала го и му казвала:
— Милото ми глупаче! Златното ми глупаче! Ти ще ми поумнееш, когато пораснеш.
Годинките си минавали една след друга, а глупакът не поумнявал. Той растял разглезен и своеволен. Каже ли му майката да направи нещо, той ще извърши тъкмо противното.
Веднъж тя излязла по пазар. На излизане поръчала на момчето:
— Слушай, мое златно момче, какво ще ти кажа! Насадила съм кокошката да мъти. Гледай да не излезе на двора, че яйцата ще изстинат, та не ще се излюпят пиленца, па и самите яйца ще станат мътоци!
— Добре, мамо. Бъди спокойна!
— И друго запомни! На полицата в кухнята има гърне, пълно с отрова за мишки. Да не си хапнал, че ще умреш веднага! Мишеморката е силна отрова.
— Добре, мамо. Няма да хапвам.
Щом излязла майката, момчето отишло в градината да слага примки за птици. Но никаква птица не се хванала, защото момчето не умеело да слага примките, както трябва. После отишло в плевника — да види мъти ли кокошката.
Отворило вратата и рекло:
— Квачко, мама ми каза да те не пускам, че ще изстинат яйцата. Чу ли? Да не ставаш!
Квачката се обадила:
— Кудкудяк! Кудкудяк!
— Недей приказва много, ами слушай що ти говоря! Не бива да излизаш от плевника, че ще изстинат яйцата, та няма да имаме ни пиленца, ни яйца. Чу ли?
— Кудкудяк! Кудкудяк! — повторила квачката.
— Какво? Искаш да оставя вратата отворена ли? Добре, ще я оставя, но ти недей излиза, че ще те пребия.
И то оставило вратата отворена, па тръгнало в градината. Кокошката излязла. Момчето се развикало подир нея:
— Кът, кът, кът! Прибирай се по-скоро, че ще ядеш бой!
Квачката продължавала да се шири в двора. Момчето се разтропало с крака, но кокошката не се прибрала. То хвърлило подир нея калпака си, а тя побягнала към градината.
— Скоро се прибирай, че ще те пребия! — викнал глупакът и грабнал един прът.
Кокошката си кълвяла и не слушала какво й говори. Тогава момчето се ядосало, пернало я с пръта и я убило.
— Нали ти казах, че ще те пребия? А ти не вярваше. Да видим сега кой ще ти мъти яйцата.
За това трябвало наистина да се помисли. Момчето се угрижило. Ами ако яйцата изстинат? И то отишло в плевнята и легнало на яйцата. Те се счупили и под него потекла жълта рядка каша.
Глупакът се объркал съвсем: чудел се какво да направи. Майка му не си идвала. Той бил огладнял. Решил да изяде кокошката. Оскубал я, забил я на шиш, наклал силен огън и седнал да я пече. Като я опекъл, оставил я до огнището, па слязъл в избата да си наточи вино. Ала в това време се чул отгоре шум. Момчето се върнало в кухнята да види какво става. И то видяло, че една котка е помъкнала кокошката, а друга я гони да й я отнеме. То припнало след котките и в бързината забравило да затвори чепа на бъчвата. Котките избягали с опечената кокошка, а и виното изтекло от бъчвата. Като се върнал в избата, глупакът видял, че целият под е залян с вино. Той намерил и на това леснината: грабнал един чувал с брашно и го изсипал в избата, за да не забележи майка му, че виното е изтекло.
Прибрал се в стаята да чака майка си. Тогава чак му дошло на ум, че майка му ще разбере всичко. Кокошката — убита и отвлечена, виното — разляно, брашното — разсипано, яйцата — изчупени. Какво ще каже на майка си? Тя няма да му прости за тия големи пакости. Не е ли най-добре да се отрови, та като се върне майка му — да го намери мъртъв? И момчето отхлупило гърнето с отровата и почнало да яде. Оказало се, че отровата е много вкусна. Момчето яло, яло, докле изяло всичката отрова. То огребало и дъното.
— Сега вече мога да умра спокойно — рекло то и легнало до огнището.
Лежи глупакът, търкаля се с претоварен търбух и чака смъртта, а смъртта все не идва. Чудна отрова! Колко бавно действа!
Както лежало момчето, тъй и заспало. Майка му се върнала и почнала да тропа на вратата. Никой не я чува, никой не й отваря. Тя ритнала вратата и влязла. В стаята не намерила никого. Развикала се, но никой не й се обадил. Какво е станало с момчето й? Каква беда му се е случила?
Свила се майката в един кът и почнала да плаче и да нарежда:
— Мили сине, златни сине, какво е станало с тебе?
Глух ли си, та не ме чуваш? Ням ли си, та ми се не обаждаш? Къде си изчезнал, та не те виждам? Какво зло ти се е случило?
По едно време синът се събудил и чул как нарежда майка му с плачлив глас. Той не знаел, жив ли е — или мъртъв. Ако е мъртъв, защо лежи край огнището и вижда всичко наоколо? Ако ли е жив, каква е тая отрова, която е изял? И той се обадил на майка си със слаб глас, както би трябвало да говори човек, когато умира: