— Не съм.
— Добре. В такъв случай си пъзльо. Много ти отива.
Той я изгледа изненадано.
— Виж какво, мантата ми бе разрушена от дрогите. Нямам представа колко кораби сме загубили и колко жертви сме дали, но със сигурност ни направиха на кайма. Трябва да се върна на Земята и да докладвам за случилото се.
— Довери ми се, че вече знаят — отвърна Зет. — Значителна част от вашите се измъкнаха. Побягнаха и оставиха ранените си, без дори да се опитат да спасят капсулите. Оставиха на скитниците да ви приберат и да ви лекуват. — Зет метна тъмната си коса върху рамената и го погледна право в блесналите очи. — Имаш адски късмет, че те намерихме.
Фицпатрик присви очи.
— А какво точно правите на Оскивъл? Според нашите сведения тази система е необитаема. Дрогите, които нападнаха Буунов брод, се прибраха тук.
— Съжалявам, но не мога да ти отговоря — отвърна Зет. — Голямата гъска ни създава предостатъчно проблеми. Ако им се даде и най-нищожния шанс, ще се опитат да откраднат производството ни или да ни натресат невъзможни такси, или да изпратят зевесетата, за да ни турят военно управление. Не щем. — Тя отстъпи към вратата. — Мисля, че ще е по-добре да си легнеш и да си починеш.
— Чакай! — Фицпатрик явно бе жаден за новини. — Колко войници спасихте?
— Съвсем малко — отвърна тя. — Повярвай ми, че се грижим за тях според силите си. Не биха могли да се надяват на по-добро медицинско обслужване.
Фицпатрик се навъси, но кимна.
— Признавам, докторите на ЗВС не са особено любезни с болните.
— Ще откриеш доста изненадващи и приятни неща при нас — добави Зет. — Само почакай.
— Не искам да чакам. Трябва да се върна на Земята.
— Командващ Патрик Фицпатрик III, твоят кораб бе унищожен, екипажът ти загина, а ти самият се броиш за мъртъв. ЗВС побягнаха от Оскивъл с подвити опашки. Никой не те очаква да се завърнеш. Никога.
И излезе, скрила усмивката си, предизвикана от опуленото му изумление. Добре бе да остави младия офицер да си поблъска главата сам известно време. По-късно може би дори щеше да успее да го научи на полезни скитнически умения.
114.
Кото Окая
Претоварени свръх всички допустими граници, облицованите с керамични плочи тунели на Исперос най-накрая поддадоха и рухнаха. И нахлулата лава разтопи животоподдържащите системи.
Кото Окая не можеше повече да чака спасители. Подземната база щеше да се срути след броени часове. За нещастие хората нямаха по-добър шанс да оцелеят върху повърхността.
Скитническите миньори вече бяха пренесли продоволствието и снаряжението в няколко непострадали до този момент помещения, но горещината бе станала непоносима. Неконтролируемите топлинни струи се издигаха от най-ниските катакомби нагоре. Екипите нямаха никакъв друг шанс, освен да облекат скафандрите и да се измъкнат върху напуканата повърхност с надеждата да достигнат сенчестата страна навреме.
В горните нива на тунелите жегата бе ужасна. Металните стени изгаряха при докосване, а всяка следваща секунда температурата се покачваше. Работниците навлякоха огледалните костюми и животоподдържащите устройства, закопчаха уплътнителите, за да не проникне някое пламъче.
— Побързайте или ще се изпечем тук — подкани ги Кото и добави успокоително: — Не се притеснявайте. Спасителните кораби пристигат. Разчитам на това.
— Има ли някакво съобщение? Колко кораба са тръгнали? Кога ще са тук? — занарежда с тъничкия си глас един от инженерите и привлече презрителния поглед на една по-възрастна жена, която нагласяваше шлема си върху защитната яка.
— Шиз, откъде можем да знаем? — сряза го един техник по поддръжката. — Нашите кораби стигат дотук по-бързо от съобщенията.
— Всички разполагаме с предаватели в костюмите — поясни Кото. — Животоподдържащите ни резервоари могат да издържат почти цял ден, а регенераторните пакети би трябвало да поддържат охладителния поток в костюмите.
— Да… при оптимални условия — измърмори един от инженерите.
— Искаш да кажеш, че в момента не са оптимални ли? — опита се да прояви чувство за хумор Кото. — Значи така: имаме на разположение достатъчно наземни ровери и минни превозни средства, за да се придвижим. Ако подскачаме от сянка в сянка, можем да се доберем до неосветената страна и да се крием там цяла седмица.
— Въздухът няма да ни стигне за толкова време, Кото.
— Всичко по реда си, ако обичате.
Издигнаха се на групи по петима върху изпепелената повърхност на Исперос. Яростните езици на слънчевите урагани ближеха планетата. Звездата над главите им беше врящ котел от жега, заобиколен от несекващи огнени изригвания. На Кото му мина през ума, че е получила плазмено разстройство.