Джора’х полагаше усилия да не застене. Като престолонаследник той беше достатъчно самоуверен и рядко му се налагаше да се консултира с философите свещеници.
Магът-император продължи:
— В замяна на това ще владееш целия тизм. Ще разбереш всичко, което знам сега аз. Ще ти станат ясни мотивите и изтънчените методи, чрез които съм съхранил целостта на Империята.
Главата на Джора’х клюмна. „Но аз не го искам още!“ Знаеше, че баща му ще го смъмри заради проявената незрялост. Никой не го бе планирал. Никой не искаше нещата да се променят — и все пак това бе негова отговорност. Винаги беше знаел, че той ще е следващият маг-император. Не можеше да очаква нищо друго.
— Обещавам ти да се подготвя, татко.
Това бяха най-смелите думи, които бе в състояние да изрече, и се надяваше да спази обещанието си. Усети смазващата тежест на гигантския призрачен палат, който сякаш всеки момент щеше да рухне върху него. Макар светлината да не се бе променила, му се стори, че вижда много повече сенки, отколкото бе забелязвал досега.
— Никога няма да си готов, Джора’х. Никой никога не е готов. След смъртта на моя баща, когато дойде моментът да се възкача, аз също бях неподготвен. Всеки маг-император изпитва същото.
Джора’х се опита да овладее обхваналата го тревога и да не зададе тежките си въпроси.
— Но войната с хидрогите! Това е ужасно време за смяна на управлението на Империята. Пред нас се възправя опасност с безброй гибелни вероятности. Татко, толкова съжалявам…
Магът-император се надигна, за да се настани по-удобно, и Джора’х видя колко е побелял и отслабнал. „Как не съм го забелязал досега? Нима съм бил толкова заслепен, заобиколен от своите наслади?“
— Няма време за това. Трябва да те приготвим. Имаш много да научиш и да проумееш, за да не рухне Империята в прахта.
Джора’х се опита да се възприеме като владетел и повдигна брадичка.
— В такъв случай трябва да използваме оставащото време, за да се подготвя колкото е възможно по-добре.
Магът-император се усмихна едва забележимо, сгушен сред възглавниците си.
— Отлична стойка. — После стана сериозен. — Отдавна те наблюдавам, Джора’х, и знам от какво си направен. Ти бе удовлетворителен престолонаследник и отговаряше на очакванията. Винаги си бил добросъвестен и добросърдечен, готов да постъпваш по най-добрия начин и всеотдаен на своя народ.
Похвалата вдъхна сили на Джора’х, но баща му продължи с нотка на укор:
— Но си твърде мекушав и наивен. Надявах се да продължа да те обучавам много десетилетия и да те направя по-издръжлив — един вожд има нужда от това. Сега нямам никакъв избор.
— Винаги съм постъпвал така, както съм считал за най-правилно, татко. Ако съм правил грешки…
— Не можеш да знаеш кое е най-доброто, докато нямаш цялата информация, на която да се основават решенията ти. Дори за престолонаследника има твърде много тайни, които не би могъл да разгадаеш. Единствено благодарение на абсолютния контрол над тизма би могъл да проумееш цялостния градеж на нашата империя. Трябва да втвърдиш сърцето си и да избистриш мозъка си.
Джора’х преглътна. Наистина му предстоеше година на големи промени.
— Дните ти вече ще са различни. Трябва да се съсредоточим изцяло върху довършването на обучението ти. Само се надявам времето да ни стигне.
Замаян и объркан, Джора’х се опита да си представи настъпващите промени.
— С какво ще започнем, татко?
Очите на мага-император се присвиха сред месестите гънки.
— Трябва да заздравиш връзките с твоите братя губернаторите. Иди на Хирилка. Никой не би могъл да знае, че здравето ми се влошава — засега, — но е наложително да доведеш Тор’х. Щом се възкачиш на трона, синът ти ще стане престолонаследник и трябва да започне да се обучава на своите отговорности.
Джора’х се съгласи.
— Да, губернаторът на Хирилка вече го глези достатъчно дълго.
Магът-император се отпусна изтощен в какавидения си трон.
— След това… трябва да започнем да планираме всичко.
28.
Нира
Щом сумракът в небето на Добро се сгъсти като съсирена кръв, Нира хвърли поглед към лагера за разплод. Много отдавна това било неуспешна нова колония, създадена от оптимистичните заселници от „Бъртън“. Преди да се случат всички последвали ужасни неща.
Във въображението си Нира все още можеше да се връща в световната гора, макар да знаеше, че дърветата не я чуват. Годините като любознателна зелена жрица, опитът й като ревностен помощник, който чете истории на дърветата, спомените за нейните родители и за малката й сестричка, които толкова я обичаха дори когато не проумяваха увлеченията й — всичко това съхраняваше силите й. Понякога вечер разказваше истории на затворниците: за крал Артур и рицарите на Кръглата маса, за Беовулф, за Ромео и Жулиета. Пленниците не правеха разлика между истина и измислица.