— Готов съм да тръгваме. Предпочитам да не събирам багажа си. Колонистите предполагат, че съм обикновен заселник с повърхностни инженерни знания. Нямат представа защо всъщност съм тук.
Рлинда се изненада.
— С никого няма да се сбогувате? Та вие сте живели години на Крена… и просто ей така ще се измъкнете на разсъмване? Само с една риза на гърба?
Изражението му остана невъзмутимо.
— Така предпочитам. Готов съм да потеглим да търсим изчезналите археолози.
Рлинда пое дълбоко дъх.
— Ще ми отнеме малко време да подготвя кораба за потегляне. Междувременно аз поне трябва да изтичам да се сбогувам с един човек.
31.
Антон Коликос
Легендарният град Миджистра бе тъкмо това, каквото си бе представял Антон Коликос — и хиляда пъти отгоре. Кристалинната метрополия блестеше под лъчите на седем слънца. Не вярваше очите му да понесат още чудеса.
Щом се отдалечи от богато украсения илдирийски транспортен кораб, Антон затършува в джобовете си, за да намери слънчевите си филтри. Въпреки предупреждението на капитана, че хората често имат проблеми с блясъка, Антон бе толкова поразен от гледките, че забрави за всякакви предпазни мерки. Когато постави пред очите си филтърната лента, се от Кронха още по-изумителни подробности. Островърхи кули, цветни стъкла, фонтани, градини…
Градът извика в съзнанието му мисли за удивителни места: Ксанаду и Палата на удоволствията на Кублай хан, митичната Атлантида, златният град Елдорадо, царството на презвитер Йоан, дори смарагдовия град Оз. Щяха да са му необходими векове само да възприеме всичко това… камо ли да го разясни и предаде на бъдещите поколения.
Прииска му се да го сподели с изчезналите си родители. Тук наистина би им харесало! Малко преди да напусне Земята, той получи официално съобщение от някакъв анонимен бюрократ на Ханзата, че ще „разгледат случая“ чрез всякакви налични източници при първия „удобен момент“. Отговорът не успокои особено Антон, но все пак бе нещо. Може би новите му илдирийски приятели имаха какво да добавят.
Потисна тревогата за родителите си и си напомни, че Маргарет и Луис Коликос винаги са били независими и готови за неочаквани провали. Откакто се помнеше, майка му и баща му повтаряха, че обичат работата си и не биха искали да се занимават с нищо друго, независимо от опасностите.
Също като Антон тук в Миджистра. Най-накрая.
Илдирийците слизаха от препълнения пътнически лайнер, в който седяха притиснати един до друг в общите помещения. Докато Антон предпочиташе усамотението на спокойното изследване и съзерцание, тези извънземни се чувстваха добре само в компания. Помисли си, че надали изобщо вършат нещо сами.
Антон се спусна по рампата с тълпи илдирийци с всевъзможен произход и телесни форми. Огледа тълпата и потърси уважавания историк Вао’сх. Бе изучавал илдирийската култура и добре знаеше как да разпознае един паметител. Като единствено човешко същество в групата Антон лесно можеше да бъде забелязан.
Видя да му маха нисък илдириец в слънчеви енергийни раирани дрехи. Чертите на лицето на посрещача се различаваха от тези на войниците и благородниците посланици, които бе срещнал на лайнера. Антон скочи от рампата и умората от пътуването изтече от него като дъжд от мушама.
— Вие ли сте паметителят Вао’сх?
Историкът повтори името си, като подчерта правилното произношение, и младият мъж успя да налучка правилния изговор. Вао’сх простря ръце до бедрата си с дланите нагоре.
— А вие сте Антон Коликос, човешки разказвач на приказки и пазител на историята?
— Звучи доста по-впечатляващо от „доктор“ или „асоцииран професор“. — Антон посегна да стисне дясната ръка на паметителя, който в първия момент се стресна, но след това повтори жеста му. — Не съм свикнал хората да уважават онова, с което се занимавам, а още по-малко да се гордеят с него.
— Как е възможно да не уважават някой, който разказва историите на вашия вид?
— Хората не смятат разказвачите на истории за особено… практични.
Илдирийският историк го поведе по една виеща се алея към няколко струпани на едно място кули с чудновата форма сред фонтани и украсени със скъпоценни камъни скулптури. Огледала и слънчеви часовници мятаха странни отражения по улиците.
Макар Антон обикновено да проявяваше сдържаност, възбудата го правеше словоохотлив. Винаги изпитваше не ловкост, когато му се налагаше да се изказва на конференции или да се запознава по приеми, но сега не бе останала и следа от притеснителността му.