Откакто бяха влезли в тунела, се чуваха всякакви звуци. Шумът се бе усилил, когато приближиха до прохода, който според Мартук водеше към Черния храм. Пъг не можеше да определи какви са тези звуци, но го караха да настръхва.
Махна на отряда да продължи. Хилядата воини на Бялото се движеха бързо. Никой не знаеше още колко време дворцовите стражи ще избиват населението, но атаката трябваше да се състои, преди те да се върнат.
Пъг усети напред движение и пулсът му се ускори. Отдавна очакваше сблъсък с жреците. Преди да потеглят, бе попитал Валко и останалите за всякаква информация относно предстоящото. За съжаление бе получил мъгляви отговори. Членовете на Бялото знаеха само за този древен проход, който можеше да ги отведе до двореца.
ТеКарана беше защитен от хиляди талнои. Пъг реши да не споделя, че това са само мъже в брони, а истинските божества се намират на неговия свят. Владетелят живееше изолирано от останалите жители. Имаше си дори собствени слуги, различни от останалите Низши, обслужващи двореца. Разполагаше с голям харем, пълен с жени от най-благородните семейства. Досега не беше признавал свой син. Дори нямаше сведения кога и как е взел трона от своя предшественик. Всичко се основаваше на слухове. Вероятно някой от лидерите на останалите планети щеше да го наследи, но само най-близкото обкръжение знаеше как работи системата.
Пъг спря. Тунелът свършваше. Стената пред тях беше изградена от стандартните черно-сиви камъни. Той махна на Валко да се приближи и попита:
— Има ли път, или трябва да събарям стената?
За пръв път, откакто се бяха срещнали, Валко изглеждаше впечатлен.
— Можеш да я събориш?
— Не и безшумно.
— Спокойно, има път — и пак за пръв път Валко се усмихна.
Мартук и Хиреа се приближиха и тримата започнаха да опипват стената. Въпреки магическия си взор Пъг не можеше да разбере какво търсят. След няколко минути Хиреа успя да задейства механизма, стената се плъзна надясно с лек грохот и разкри проход нагоре.
— Хайде — каза Валко и останалите го последваха в двореца.
Накор дръпна Бек. Младежът беше облечен със странната броня на талной, добре позната на дребосъка от времето, прекарано в пещерата на Мидкемия в почти мистичното проучване на десет хиляди истински талнои. Тези тук бяха просто фанатични воини, носещи древни брони. Червено-черните брони на дворцовата стража бяха по-скромно украсени от златната, която носеше Бек, но и двата вида бяха много по-натруфени от оригиналните. Сякаш слугите на Мрачния имаха нужда да са по-впечатляващи от съществата, които бяха заменили.
Накор беше чул заповедта да отидат в двореца и бе успял да замъкне младия воин в един килер, преди той да реагира. Бек не беше оспорил решението му, но след часовете в тясната стаичка започваше да става нетърпелив.
— Още малко. Скоро ще дойдат — каза тихо Накор.
— Кои? — попита младежът.
— Пъг и останалите.
— А след това какво? Искам да правя нещо.
— Още малко, приятелю — прошепна Накор. — После ще направиш нещо, което ще ти хареса много.
Въпреки обзелата я умора, Миранда се насили да опита още едно заклинание за шпионаж. Изведнъж отвори очи широко и потръпна, сякаш някой я беше шамаросал.
— Какво става? — попита Аленбурга и се намръщи.
— Заболя ме.
— Как така? — включи се Каспар от Оласко.
— Издигнали са някаква бариера против шпиониране.
След първата битка бяха пристигнали още две дузини магьосници. Появата им бе добре дошла, защото втората атака бе започнала след залез. Цураните бяха прибягнали до различна тактика, защото не вярваха, че дасатите ще се оставят да бъдат обградени отново.
Аленбурга бе накарал рота цурански сапьори да издигнат колкото се може повече прегради на мястото, където реката навлизаше в равнината. Така дасатите не можеха да се изсипят масирано, освен ако не спираха да разрушават бариерите или не прибегнеха до плуване.
След това, малко преди атаката, бяха сглобени дузина тежки балисти и два требушета. Отрядите по хълмовете обсипваха авангарда на дасатите със стрели, като всяка пета стрела беше запалена. През това време требушетите запращаха бурета с масло в прохода. Бъчвите се пръскаха и маслото покриваше всичко. Отначало пожарът тръгна бавно, но след това се превърна в огнен ад, който принуди много от дасатите да скочат в реката. Тези, които не се удавиха, бяха посрещнати от цурански копиеносци, които им пречеха да изкачат стръмния бряг.