След час противникът се отказа от щурма и се оттегли.
Сега се опитваха да разгадаят следващия ход на дасатите. Тъкмо затова Миранда бе опитала със заклинанието.
— Съжалявам, но това никога не ми е било силата — каза тя.
Четиримата уморени млади капитани чакаха наблизо. Зейн почти заспиваше прав и от време на време Тад го ръчкаше. Това привлече вниманието на генерал Аленбурга.
— Предайте на командирите мъжете да си починат. Искам стражи по хълмовете на миля в двете посоки. След това се сврете някъде и поспете.
Младежите побързаха да изпълнят заповедта и да се отдадат на почивка.
Аленбурга се обърна към Миранда.
— Не разбирам от изкуството ви, но изглеждаш, сякаш можеш да проспиш цял месец. Имам шатра, на около миля в тила. Там има легло и храна — махна на един войник да я придружи. — Благодарности на теб и останалите магьосници. Съмнявам се, че щяхме да оцелеем без невероятните ви умения.
Миранда се усмихна вяло.
— Благодаря. Ако имате нужда от мен, ще се появя за минута.
Аленбурга погледна към Черния купол.
— Не мисля, че ще видим нашите приятели до сутринта. Може да виждат в тъмното като котки, но им дадохме доста храна за размисъл — Миранда тръгна след придружителя си, а генералът се обърна към Каспар и Ерик. — Точно това ме тревожи най-вече.
— Какво си мислят ли?
— Да.
— По време на последното нападение ми хрумна нещо — каза Ерик.
— Ами защо не го каза? Не ми изглеждаш от срамежливите.
Ерик се усмихна.
— Исках да видя дали няма да има и трета атака.
— Какво имаш предвид? — попита Каспар.
— Защо въобще предприеха втора атака? Можеха да ни държат на разстояние, докато сферата се разшири. Даже се чудя, защо изобщо нападат? Защо не изчакат купола да се уголеми?
Аленбурга потърка лицето си.
— В очите ми има прах като за цяла пустиня — обърна се към двамата си заместници. — Това са много въпроси, на които нямам отговор. Чудя се как Кралството е успяло да отблъсне цураните едно време.
— Проучвал съм архивите от тази война — каза Ерик. — Доколкото мога да преценя, просто цураните не са били достатъчно сериозни.
— Дванадесетгодишна война да не е била сериозна?
— За тях е било просто поредната схема в голямата политическа игра.
— Не искам да си представям какво е щяло да се случи, ако са били сериозни — обади се Каспар.
— Ами какво — днес родният ни език щеше да е цурански — отбеляза Аленбурга. — Само че ако се провалим сега, наследниците ни няма да говорят дасатски.
— И какво ще правим? — попита Каспар.
— Ще чакаме — генералът потърси къде да седне и си хареса един плосък камък. — Лошото е, че нямам идея какво планират чудовищата в купола. Добрата новина е, че на сутринта ще имаме три пъти повече войници.
Ерик се настани до него.
— Нещо ми подсказва, че ще имаме нужда от тях.
Каспар остана прав. Взираше се в Черния купол, сякаш се опитваше да го пробие с поглед.
— Но дали ще са достатъчно? — промърмори тихо.
Йоаким от Ран беше нервен. Притесняваше се всеки път, когато бе негов ред да пази десетте хиляди талноя. Беше нервен и защото другият магьосник от смяната беше на неговите години, двадесет и шест, имаше още по-малко опит и спеше като заклан отвън.
Конклавът се грижеше за тези неща от доста време. Йоаким не знаеше много освен инструкциите си. Трябваше да наблюдават талноите на смени от по двама, без да предприемат някакви действия, и да пратят вест, ако се случи нещо странно.
Той не беше наясно какво точно означава „странно“, но със сигурност нямаше да му хареса. Нещата в пещерата го изнервяха. Стояха в редици, като чудовищни играчки в еднаквите си брони, и не помръдваха…
Йоаким примигна. Дали един от талноите не помръдна? Той настръхна, сърцето му се разтупка. Взря се и зачака, но не видя никакво движение. Реши, че е игра на въображението му, но не можеше да се успокои.
Дали не трябваше да събуди Милтън, другия маг? Не, само щеше да си навлече подигравки. Пое си дъх, за да се успокои. Намести без нужда единствената факла в поставката й и реши, че трептящата светлина му е изиграла шега. Отново се учуди колко надалеч се осветява тази огромна пещера. Пое си отново дъх и насочи вниманието си към тома в скута си. Не беше от най-силните ученици и трябваше да зазубря по-сложните заклинания. Особено се мъчеше с тези на кешийски, защото езиците не му се удаваха.