Съсредоточи се върху страницата и постепенно потъна в четене. Изведнъж долови ново движение с крайчеца на окото си и подскочи. Някъде в предната редица на талноите…
Трябваше да обуздае въображението си. Всичко си беше както преди. Дали? Не знаеше какво да прави и зачака с разтуптяно сърце.
Първият страж, който забеляза хората на Валко, загина, преди да осъзнае какво става. Пъг беше решил да действа максимално просто и използваше заклинание за физически контрол, с което захвърли мъжа към отсрещната стена. Имаше същия ефект като падане от петстотин стъпки. Звукът със сигурност щеше да привлече вниманието на останалите стражи. Целият коридор беше опръскан с оранжева кръв.
— Впечатляващо — каза Мартук на Магнус. — Ще внимавам никога да не ядосвам баща ти.
— Умно — отвърна младият магьосник. Проявата на чувство за хумор у дасат го изненада. Макар че в сравнение с останалите дасати Мартук беше почти човек. Освен това беше учуден и от гневното избухване на Пъг. Явно баща му бе натрупал напрежение след пристигането им във втората реалност. Не се притесняваше за себе си, но очевидно се тревожеше за него, Накор и странния Ралан Бек.
Магнус знаеше, че баща му не му е казал всичко. Освен това още не можеше да разбере каква е ролята на Накор и Бек. Но се бе научил да вярва на родителите си. Въпреки големия му талант още като дете му бяха позволили да се развива със собствен темп, без да го пришпорват, макар че майка му често губеше търпение. Това му бе позволило да овладее много добре изкуството си. Знаеше, че един ден ще задмине двамата си родители, но това щеше да се случи след десетилетия. В момента бе по-важно да оцелее през следващите минути, отколкото да мисли за бъдещето.
Пъг зави зад ъгъла и се озова в широка галерия, пълна с талнойски стражи. Очевидно бяха резервен отряд, защото от помещението във всички посоки излизаха десетина дълги коридора. Някои от стражите бяха свалили шлемовете си и Пъг изведнъж осъзна, че голямото им предимство всъщност идва единствено от това, че изглеждат като легендарните непобедими талнои.
Не се поколеба. Вдигна ръка и над дланта му се появи кълбо от синкава енергия, в което играеха светкавици. Той го метна право сред стражите. Сферата се пръсна и светкавиците полетяха, зашеметяваха всеки, когото докоснеха. Някои стражи падаха и почваха да се гърчат на пода, други замръзваха внезапно. Почти една трета от ротата бе поразена от заклинанието.
Хората на Валко нападнаха.
Двестате талнои бяха изненадани и не можаха да реагират организирано. Голяма част бяха избити, докато страдаха от ефектите на магията. Срещу останалите се изправяха по двама-трима воини на Бялото и всичко приключи бързо. Всички талнои бяха изклани, а Валко бе загубил само двама бойци. Имаше и десетина ранени.
Пъг огледа коридорите. Накъде ли щяха да продължат? Над всеки вход имаше енергиен символ, видим само за дасатското зрение — очевидно тукашния еквивалент на крайпътна табела. Магьосникът огледа всичките и установи, че един е доста по-голям от останалите. Може би това беше знакът на ТеКарана.
Валко сякаш разчете мислите му и посочи същия символ.
— Натам.
Пъг погледна дългия тунел, водещ към покоите на ТеКарана.
— Магнус, ела до мен. Още не сме срещали жреци и нищо чудно да се сблъскаме с голям брой накуп.
— Магията ти е впечатляваща, човеко. Все пак се опитай да си по-внимателен, защото някои от тях са агенти на Бялото. Имаме няколко високопоставени жреци, които може да са си намерили причина да не участват в убийствата в храма. Предполагам, че ще се присъединят към нас, щом нападнем.
— Да се надяваме — прошепна Пъг. — Но засега ще ги приемам за врагове, докато не сме сигурни в обратното — махна на сина си. — Поддържай визуален контакт, но ако се наложи, се върни, за да защитиш лорд Валко.
Магнус не каза нищо, но щом баща му тръгна напред, го последва.
Накор най-после чу това, което чакаше.
— Хайде, Бек. Ще ти намерим битка.
— Чудесно. Започна да ми омръзва да стоя на едно място — каза едрият младеж.
Затичаха се към звуците на схватката.
— Като стигнем, те моля да убиваш само тези с брони като твоята. Другите не ги закачай.