Воините, които се поколебаха пред летящия Низш, платиха за това с живота си. Магнус прати по тях лъчи от нажежена енергия, които запалваха всичко, което докоснеха, с изключение на стените и пода. Жреците, които не успяха да издигнат защитни бариери, също бяха изпепелени.
Останалите опитаха контраатака, но Магнус вече бе подготвил магически щит. От ръцете на жреците се изстреляха пипала от пушек с ужасна миризма и започнаха да се разпростират из стаята. Жреците не подбираха, убиваха наред и защитници, и нападатели, защото знаеха, че единственият им шанс е да дочакат подкрепленията.
Пъг отговори с ослепителна сребриста светлина, която пресече пипалата и накара много от враговете да изпищят от болка. Жреците насочиха вниманието си към двамата магьосници и отправиха към тях облачета черен дим, които приличаха на рояк разлютени насекоми. Пъг издигна щит пред себе си и Магнус, който продължи с атаката и изпепели още двама духовници.
Бек вършееше из защитниците. Воините на Бялото също надделяваха над талноите. Валко мина отляво на Бек, готов да се хвърли срещу ТеКарана.
Пъг и Магнус действаха като две създания с общ разум: Магнус инстинктивно разбираше кога да издигне защита, за да може баща му да се справи с бойците.
След няколко минути бяха останали само шепа защитници.
ТеКарана беше висок, могъщ воин, с телосложението на Бек. Носеше почти същия меч като младежа, но със скъпоценен камък на дръжката.
— Трупът ти ще заеме почетно място в подножието на трона ми! — извика той на Бек и заслиза по стъпалата на подиума. — Никога не са ме предизвиквали в собствените ми покои!
Пъг се справи с последните двама жреци и така беше елиминирана магическата съпротива. Магнус се спусна на земята невредим, макар че като всички беше покрит с оранжева кръв.
Бек помете последните стражи между себе си и владетеля на Дванадесетте свята и се насочи право към него.
Валко и воините на Бялото довършиха останалите талнои по фланговете и обърнаха очи към предстоящия двубой. Щяха да се сблъскат двама ужасяващо могъщи бойци.
Пъг понечи да започне заклинание, но Мартук го дръпна за рамото.
— Не! Не бива да се намесваш!
Всички останали, включително Валко, гледаха напрегнато двамата дуелиращи се бойци. Звуците приличаха на блъскането на лудия бог на ковачите по огромната му наковалня.
Противниците бяха равностойни и двубоят сякаш щеше да продължи до безкрай. Всеки удар се посрещаше от блок или рипост и двамата продължаваха без наранявания. В стаята бе настъпило мълчание, чуваше се единствено блъскането на метал в метал и ръмженето на двамата съперници.
Внезапно балансът се промени. Сякаш с всеки следващ удар Бек ставаше по-могъщ. Обратно, ТеКарана започна да се задъхва и стана по-бавен. Първият знак за предстоящото бе рана в рамото на владетеля, след като мечът на Бек разсече бронята му, все едно беше от хартия.
— Невъзможно! — възкликна Хиреа.
— Не е — отвърна тихо Накор. — Сега ще видите нещо забележително.
Валко стискаше меча си и Пъг виждаше изписания на лицето му конфликт. Младият воин предполагаше, че той е предречен да унищожи ТеКарана и да подготви пътя за Богоубиеца. А сега този човек с дасатска маскировка заемаше мястото му.
Владетелят замахна диво и залитна, а Бек го повали с тежък обратен удар с металната си ръкавица. Шлемът на ТеКарана отхвръкна и за пръв път хора извън близкото му обкръжение зърнаха лицето му.
Изглеждаше… нормално. ТеКарана имаше могъщо телосложение, но нищо в лицето му не издаваше някакво специално качество. Изражението му беше замаяно заради удара по главата и от носа му течеше оранжева кръв. Той примигна няколко пъти, докато стоеше беззащитно на четири крака. Бек направи една крачка и го ритна с всичка сила в лицето. Зъбите на ТеКарана се разпиляха по пода.
ТеКарана беше зашеметен, но не се предаваше. Превъртя се настрани и извади от колана си кама. Направи застрашителен финт и посегна към меча си на пода. Бек замахна и от острието изскочиха искри, когато удари камъните. Владетелят едва успя да си дръпне ръката навреме.
— Свърши се — каза Мартук.
— Не още — обади се Накор.
Бек се засмя и звукът предаде на присъстващите лудостта на битката. Дори Пъг изпита желание да грабне меч и да се включи. Никога не беше усещал подобно нещо. Видя, че Магнус се чувства по същия начин, и му кимна. Двамата бързо изрекоха заклинание, което освобождаваше съзнанието им от разсейващи емоции.