— Сбогом, Накор.
— Нали знаеш какво трябва да направиш?
— Да — отвърна едрият младеж и се усмихна широко. — Най-сетне знам каквото трябва — надвеси се над дребния си спътник. — И ти знаеш какво да правиш, нали?
— Да — Накор се изправи на пръсти и сложи длан на очите на Бек. Младежът за момент замръзна, сякаш го беше ударил, после запримигва. И накрая се усмихна. — Благодаря, дребосъко — огледа се с видимо задоволство. — Ще защитавам това момче, докато дойдат останалите.
— Добре. На добър час, Ралан Бек.
— И на теб, исаланецо.
— Мартук, Хиреа, напътствайте младежа.
— Какви други? — попита Пъг.
— Ще разбереш след малко — Накор се обърна към Магнус. — Хайде, тримата имаме много работа и съвсем малко време. Пренеси ни до ямата на Мрачния.
Магнус се подчини и тримата усетиха потръпването при прехвърлянето. След миг се озоваха до подиума, откъдето ТеКарана наблюдаваше церемониите, и видяха невъобразима сцена.
Хиляди дасати падаха отгоре: Някои се удряха в скалите, други потъваха в кипящото море от оранжева енергия. Трети падаха върху раздутото тяло на Мрачния, като някои от тях оставаха живи. Ужасът повдигаше по някой с магия и го поднасяше към лицето си. Въпреки че нямаше черти, пламтящите му очи поглеждаха за момент жертвата. След това клетникът изчезваше в главата на Мрачния.
— Това е ненужно — обади се Накор. — Съществото може да изсмуква енергията и без докосване. Това с изяждането е представление за пред дасатите.
— Терорът е основният инструмент на Ужасите — отвърна Пъг и се обърна към комарджията. — Защо сме тук? Може да ни забележат всеки момент, а тримата няма да удържим на хилядите жреци или на това чудовище, ако насочи вниманието си към нас.
Под тях, по ръба на ямата и в различните тунели, беше пълно с духовници и стражи.
— Ще чакаме. Чакаме Богоубиеца и когато се появи, всеки ще трябва да изпълни определена задача.
— Накор, какво премълчаваш? — попита Магнус тихо.
Дребният комарджия седна.
— Уморен съм, Магнус. Баща ти отдавна знае, че не съм това, за което се представям. Въпреки това имаше търпението да ме остави да се правя на глупак, когато ме устройва, без да задава прекалено много въпроси.
— Ти винаги си бил добър приятел и верен съюзник — каза Пъг.
Накор въздъхна.
— Времето ми тук изтича, така че имате право да узнаете истината. Магнус, ти ще наследиш тежък товар от баща си, но мисля, че ще се справиш достойно. Ако нямаш нищо против, искам да поговоря насаме с баща ти.
Магнус кимна и отиде встрани, за да им осигури уединение.
— Ще трябва да спазиш обещанието си, приятелю. Но ако си твърд, ще преминеш през изпитанията и всичко ще се нареди. В крайна сметка ще спасиш света и ще помогнеш за възстановяването на баланса.
Пъг го гледаше мрачно.
— Нима говориш за…
— Никой не знае за уговорката ти с Богинята на Смъртта. Само ти и тя.
— И ти — прошепна Пъг. — Как е възможно? Не съм казвал дори на Миранда.
— Никой смъртен не може да узнае — отвърна Накор.
— Кой си ти?
— Това е дълга история — Накор извади познатата си усмивка. — Всичко по реда си. Сега ще трябва да изчакаме — той погледна към ужасяващата сцена в ямата. — Дано не е дълго. Това място хич не е приятно.
Мъжете пищяха от болка и ужас, защото Черният купол се бе увеличил внезапно с един гигантски спазъм. Преди момент се намираше на половин миля, а в следващия се издигаше на метри от щаба на Аленбурга. Миранда бе успяла да издигне щит, но се оказа твърде късно.
Писъците престанаха почти мигновено. Войниците, които се намираха в подножието на хълма, бяха разполовени от уголемяването на купола. Ръбът на сферата беше осеян с кървави петна и части от тела.
— Трябва да се изтеглим! — изкрещя Миранда.
Генерал Аленбурга се отърси от вцепенението, в което бе изпаднал.
— Отстъпвай! — обърна се към четиримата капитани. — Тръгнете на юг. Близо до притока на реката има едно хълмче. Вземете колкото се може повече карти и ги занесете там. Каспар, Ерик, време е да тръгваме — след това погледна Миранда. — Мадам, няма да е зле, ако вие или някой от вашите магове ни осветли какво точно се случи.