— За да запомниш това място — Банат изчезна, но гласът му продължи да се носи из въздуха. — Приеми го като дребен дар за добрата служба. Цураните не са мои хора, но ти си загрижен за тях. Това не е шега, а истински жест на благодарност. Може да съм природна сила без състрадание, но понякога природата е милосърдна.
— Сега какво? — попита Пъг.
Внезапно се озова на леглото в спалнята си. Видя празния поднос и предположи, че се е хранил по време на мистичното пътешествие.
— Сега ще спасиш света — чу се гласът на Банат около него.
Пъг за момент се поколеба, после облече нова роба и извика:
— Калеб! — и зачака синът му да се появи.
Хората бягаха с писъци от огромната орда яздещи варнини дасати. Явно жреците бяха преодолели проблема със защитата на ездитните животни, който ги бе спрял в началото на войната, и сега Черният купол бълваше отряд след отряд. Цуранската съпротива беше безполезна. Защитниците успяваха да забавят настъплението с цената на живота си, но дасатите като че ли имаха нова цел — опитваха се да пленят колкото се може повече цурани и да ги отведат в Черния купол.
Миранда стоеше до Аленбурга и наблюдаваше сферата, която вече закриваше хоризонта.
— Мисля, че за последния час се увеличи с още една миля.
Аленбурга въздъхна.
— Няма смисъл да жертвам живота на войниците. Трябва да има друг начин.
— Опитах всяка магия, с която разполагам, както и останалите членове на Събранието. Загубихме повече от двеста магьосници. Оцелелите почват да губят надежда.
— Ако нямаш някакво чудо в резерв, мисля, че е време да кажем на императора да започне евакуация.
— По-добре ще е да му го кажеш лично.
Аленбурга погледна Каспар и той кимна, а Ерик фон Даркмоор каза:
— Отивай. Ние ще държим нещата под око.
Генералът се обърна към Миранда.
— Отведи ме при него.
Тя сложи ръка на рамото му и след миг двамата се озоваха в старото имение на Акома. Гвардейците понечиха да извадят оръжия, но ги познаха и застанаха от двете им страни като ескорт.
В къщата ги очакваше първият съветник Чомата.
— Генерале. Велика — беше хилав старец с оплешивяваща глава и сякаш не беше спал от дни. — Вести ли ни носите?
— За императора. Боя се, че не са добри.
— Той ще ви приеме веднага.
Владетелят вечеряше сам в покоите си. Аленбурга и Миранда се поклониха.
— Нося лоши вести, ваше величество — генералът бързо предаде оценката си за ситуацията и предположението си колко време ще трябва на дасатите, за да стигнат до имението.
— Няма да изоставя народа си — каза спокойно императорът. — Колко хора успяхте да евакуирате?
Миранда усети как сърцето й прескача.
— Само около двадесет хиляди, ваше величество.
— В империята живеят милиони… А помислихте ли въобще за чо-джа?
Миранда осъзна, че ги е забравила. На Келеуан имаше няколко интелигентни раси, като на Мидкемия, но тук отношенията бяха различни. Тюн живееха на север и бяха постоянна заплаха за гарнизоните с непрестанните си набези и нападения. Чо-джа бяха насекомоподобна раса, като всеки кошер се управляваше от царица, но разполагаха с някаква телепатична комуникация. За другите раси не знаеше много. В Изгубените земи имаше дивашки племена на джуджета, а на островите отвъд западното море живееше гущероподобен народ.
— Ваше величество, аз съм смъртна и моите способности си имат граници. Първата ми мисъл беше да победя тези чудовища, заплашващи нашите светове. Сега се мъча да спася народа на цураните. Какво ще повелите да направя с останалите?
— Аз мога да помогна — чу се глас зад тях.
Миранда рязко се обърна… и се хвърли в обятията на съпруга си.
— Толкова се притеснявах… — Пъг знаеше, че никой смъртен нямаше да чуе подобни думи от съпругата му. — Магнус?
— Добре е. В безопасност на нашия остров.
Тя подсмръкна.
— Благодаря на боговете. А Накор?
— Не — отвърна той тихо и тялото му се напрегна.
Миранда остана в прегръдките му за момент, след което си пое въздух и се обърна към императора.
— Въпреки това прекъсване ще продължа да настоявам да се прехвърлите на Мидкемия, господарю.
— Това няма да е необходимо — намеси се Пъг.
Всички погледи се насочиха към него.