— Какво говориш, Миламбер? Можеш ли да победиш дасатите?
— Не — отвърна Пъг, без да възразява срещу цуранското си име. — Но ви намерих убежище.
— Убежище ли?
— Приятен свят. Може да се каже, че е дори по-гостоприемен от Келеуан. Има гори и долини, големи морета с красиви плажове, планини и пустини. Има много дивеч и добри места за земеделие и издигане на градове. Освен това е съвсем празен.
— Миламбер, няма ли друг начин? — Сезу за пръв път позволи на императорската маска да се смъкне и под нея се видя един объркан и несигурен млад мъж.
— Иска ми се да имаше, ваше величество. Де да можеше да победим този Господар на ужаса… но не можем. Само ще го разгневим, а за да спасим останалите светове, Келеуан ще… — беше му трудно да произнесе очевидното. Този свят трябваше да бъде унищожен, за да се попречи на Мрачния да проникне в първата реалност. — Келеуан трябва да бъде изоставен. Това е единствената надежда за вашия народ.
— Какво да направя? — попита тихо императорът и погледна двамата магьосници и стария си съветник.
— Ваше величество, когато ме обучаваха за Велик, в Кулата на изпитанието ми показаха част от цуранската история — започна Пъг. — Всичко започнало със Златния мост, по който хората дошли на Келеуан. Бягали от безименен ужас.
— Да, това е нашата легенда — потвърди Чомата.
— Вашият народ не произлиза от Келеуан — включи се Миранда.
— Цураните могат да оцелеят на друг свят — продължи Пъг. — Цурануани не е само вашите села и градове, защото те може да се построят отново. Нито пък е в титлите и почестите, защото те могат да се възстановят. Цурануани е вашият народ. Ако той оцелее, ще изградите нова държава.
Императорът помълча, после кимна.
— Ще го направим.
Пъг се обърна към Миранда.
— Имаме много работа. Аз ще говоря с тюн, а ти върви при чо-джа. Ще проверя дали някой от оцелелите Велики има знания за джуджетата и другите отвъдморски народи. След това ще мина по Пътя и ще открия въпросния свят. Ще отворя колкото се може по-голям разлом между него и Града в равнината. Накарай Великите да започнат да отварят разломи от всяко населено място, което е достатъчно далече от дасатите. Империята трябва да се приготви, хората трябва да са готови! Нямаме никакво време.
— Колко ни остава? — попита императорът.
— По-малко от седмица, господарю. Ако се забавим, ще загинем, а след нас и другите светове. Видях го с очите си. Това е истината.
— Тръгвайте — Сезу изглеждаше съвсем сразен. Млад мъж, натоварен с огромна отговорност само заради потеклото си. В момента си личеше, че би предпочел тази отговорност да лежи на нечии други плещи, но беше взел решение и бе готов да действа. — Направете каквото е необходимо.
22
Предупреждения
Духаше смразяващ вятър.
Пъг повтаряше действията си отпреди много години и се пренесе с магия в голата тундра. Вървя на север почти час, черната му роба контрастираше с бяло-сивия пейзаж. Това беше едно от малкото места на този свят, където валеше сняг, и Пъг се чувстваше странно.
Около час преди залез насреща му се появи банда мъжки тюни. Бяха подобни на кентаври, но вместо човешка половина приличаха на сааурски воини. Носеха кръгли щитове и саби и щом го зърнаха, нададоха бойни викове.
Пъг реши да приложи тактиката от предишния път. Издигна пасивна бариера, така че да не могат да му навредят и да го принудят да се защитава с насилие.
Но този път съществата зърнаха черната му роба и се понесоха обратно. Пъг нямаше време да ги чака да изпратят прежалим пратеник, така че започна серия от магически скокове, като се държеше на достатъчно разстояние, за да не предизвика атака.
След около час стигнаха до селище — стотина колиби, наполовина заровени в земята, между които обикаляха жени и деца.
Веднага се вдигна тревога и малките побързаха да се скрият по колибите. Женските застанаха на прага, готови да се защитават, ако воините бъдат победени. Пъг знаеше, че останалите им срещи с хора с черни роби са завършвали трагично — освен при предишната му визита. Тюн опитваха да мигрират на юг през зимата и от хилядолетия създаваха проблеми на цураните.
Трябваше да ги убеди да напуснат мястото, което смятаха за дом от зората на времето.
Отново издигна щита и бавно тръгна напред. Неколцина се опитаха да го обстрелят с прашки, а един дори извади лък, но като видяха, че не могат да му навредят, спряха. Воините надаваха викове и го предизвикваха.