Защитниците бяха променили тактиката си. Вече не опитваха да отблъснат нашествието, а се сражаваха, за да дадат време на бежанците да достигнат най-близките разломи. Пъг беше отворил портал между Келеуан и новия свят, а императорът бе издал заповед. Магьосниците опитваха да мобилизират населението. Нямаше да смогнат да спасят всички, но щяха да евакуират колкото се може повече.
Пъг беше създал втори портал към отдалечен континент за тюн и трети за турилците. Останалите магьосници отваряха проходи до първоначалния разлом, близо да Равнинния град. Мястото беше широко и можеше да побере множеството бежанци, без да се изпогазят.
Проблемът беше, че не можеха да отворят достатъчно разломи към новия свят. Пъг беше един от малцината, които се справяха без помощ. Иначе трябваха поне няколко магьосници и им отнемаше пет пъти повече време. Според последните данни вече имаше седем функциониращи портала. Но капитаните бяха чули Каспар да казва, че и седемдесет няма да са достатъчни.
Затова трябваше да забавят дасатите, които се стремяха да замъкнат колкото се може повече пленници до Черния купол и да ги хвърлят в ямата. Никой не можеше да си представи колко ужасна е ситуацията. Цураните бяха воини по традиция и гледаха напред, а не назад. Все пак, според изчисленията, поне тридесет хиляди души вече бяха отведени в сферата. Според младежите обаче тези цифри бяха занижени. Дасатите не бяха глупави и бързо се адаптираха към стратегията на противника. Набезите им бяха станали мащабни и неочаквани.
Може би по чист късмет, но при последното нападение се бяха натъкнали на цуранския щаб.
Джоми спря и погледна останалите. Чуваха тропота на дасатските ездачи от другата страна на хълма.
— Къде сме?
— Тад гледа последно картата — каза Зейн и се обърна към доведения си брат. — Къде сме?
Русият младеж разпери длан, като пръстите му сочеха надолу.
— Това е хребетът зад нас — каза и посочи средния си пръст. След това показа безименния. — Останалите тръгнаха натам. Трябва да отидем при тях.
— Само че помежду ни има няколко хиляди дасата — обади се Серван.
— Чакайте, имам идея — намеси се Джим Дашър.
Той беше дошъл със съобщение за лорд Ерик и също бе зачислен към щаба с ранг на капитан.
— Каква? — попита Джоми.
Крадецът посочи на югозапад.
— Дасатите отиват натам.
— Да — потвърди Тад.
— Значи ние трябва да тръгнем на североизток. Ще пресечем долината и ще минем от другата страна, след което ще настигнем генерала.
— Чудесна идея — каза Джоми. — Но забравяш едно нещо.
— Какво?
— Всички останали са на коне. Ние сме пеша. Никога няма да ги настигнем.
— Не и ако стоим тук и се караме — намеси се Зейн. — Предлагам да послушаме Джим. Генералът все някога ще установи нов щаб. Ако следваме отстъплението, все ще ги настигнем.
Никой нямаше по-добро предложение и младежите заизкачваха склона, по който преди малко се бяха спуснали. Приклекнаха на самия хребет и се заослушваха. Не се чуваше тропот на ездачи, но пък дасатите често изпращаха тилови патрули, които да залавят криещите се.
Джим понечи да се надигне, но чу нещо, даде сигнал на останалите да не мърдат и се заслуша. Някой си тананикаше!
Крадецът надникна и видя на пътя самотна фигура. Носеше робата на цурански магьосник и си подсвиркваше.
— Кой е пък този? — възкликна Джим.
Останалите се надигнаха да погледнат.
— Тоя пее ли? — попита Джоми.
— По-скоро си тананика — поправи го Джим. — При това високо.
— Да отидем при него? — предложи Зейн.
— Не — включи се Тад. — Щом е магьосник, може сам да се грижи за себе си. А и вижте накъде е тръгнал!
Мъжът се насочваше извън „безопасната“ зона. Всеки отвъд тази граница рискуваше да се озове в Черния купол при следващото му разширяване.
Младежите изчакаха магьосника да се отдалечи и се спуснаха в долината.
— Доколкото видях, генералите тръгнаха натам — каза Джоми и посочи на югоизток.
— Тогава след тях — отвърна Джим Дашър. — Знаете ли, започна да ми писва.
— Кое? — попита Серван.
— Войната? — предположи Тад.
— И тя също — отвърна Дашър. — Но говорех за цялата служба на Короната.
— Никой не те е карал насила — обади се Зейн.
— Не е точно така.