— Кой? — полюбопитства Джоми.
Джим сви рамене.
— Сигурно вече сте се досетили, че не съм обикновен крадец от Крондор.
Джоми се засмя.
— Досетихме се, след като цъфна с кралска заповед за лорд Ерик. Не мисля, че карат обикновените крадци да се метнат през най-близкия разлом и да участват във войни на други светове.
— Ами… всъщност дядо ми ме вкара в „семейния бизнес“, ако мога така да се изразя.
— Не ни карай да гадаем — обади се Серван. Познаваше Джим от доста време и бе убеден, че е изпечен лъжец.
— Дядо ми е лорд Джеймс Джеймисън, херцог на Риланон.
Джоми се засмя.
— Страхотна история.
— Говоря сериозно — Дашър вдигна едно камъче и го хвърли по отсрещните скали. — Писна ми да рискувам живота си и да се занимавам с главорези, комарджии и курви. Готов съм да се установя някъде и да създам семейство.
— Ти? — продължи да се хили Джоми. — И семейство?
— Да — Джим започна да се дразни. — Даже съм си харесал момиче.
— Това трябва да се чуе — обади се Серван. — На коя от благородничките в Кралството е хвърлил око внукът на херцога?
Всички младежи избухнаха в смях.
— Ако искате да знаете, говоря за лейди Мишел де Фрашет, дъщеря на граф Монтагрен.
Смехът спря.
— Сериозно ли? Мишел? — попита Серван.
— Да, защо?
Четиримата бивши студенти се спогледаха и Джоми се обърна към Тад.
— Ти му кажи.
— По-добре ти, Джоми — обади се Зейн.
— Не. Мисля, че трябва да си ти, Тад. Ти беше първият… — Джоми хвърли поглед към Дашър, — който танцува с нея.
— Така е — отвърна Тад рязко. — Но ти… танцува с нея най-много.
Джоми въздъхна и спря.
— Виж, Джим. Ние всички имахме удоволствието… да я опознаем. Случи се на кралския прием в Ролдем, когато ни дадоха рицарски звания — младежът се усмихна и добави: — Там се запознах и с прекрасната сестра на Серван.
Серван започна да се мръщи.
— Тя е… — започна Тад.
— Чудесно момиче — обади се Зейн. — Наистина.
— За Мишел ли говорите, или за сестра ми? — попита все по-нещастният Серван.
— И двете се чудесни, но не му обръщай внимание — каза Тад и посочи Джоми. — Той задяваше сестра ти само за да те дразни.
— Не е вярно! Тя наистина е прекрасно момиче — запротестира червенокосият младеж и се намръщи шеговито към Серван. — Чак се чудя как може да имате едни и същи родители.
— Достатъчно — сряза ги Дашър. — Кажете за Мишел!
— Ах, да. Мишел е прекрасна, но… амбициозна — започна Джоми. — Може да се каже, че си търси високопоставен съпруг.
— Точно така — съгласи се Серван.
— А никой не би бил по-високопоставен от внука на херцога на Риланон — добави Зейн. — Но преди това… беше по-отворена към ухажорите си.
— Така че всички се насладихме на… нейната компания — довърши Тад.
Джим се намръщи и се изчерви.
— Кога?
— Във вторник — каза Джоми. — След петъчния прием.
— В понеделник — обади се Тад.
— Вярно ли? — попита Джоми. — Мислех, че съм първи.
— Не, аз бях.
Джоми се обърна към Зейн.
— Ами ти?
— В четвъртък.
Джим сякаш напълно щеше да загуби контрол.
— Искате да кажете, че и тримата…
— Четиримата — обади се Серван и всички го погледнаха. — В сряда.
Джоми стисна Дашър за рамото в импровизиран приятелски жест.
— Виж нещата от добрата страна, Джим. Спестихме ти сериозен срам. Който се ожени за нея, ще е обект на постоянни подигравки. Не бива да го позволяваме на внука на херцога, нали?
Джим ги огледа и започна да се успокоява. По принцип не беше идеалист, но си беше изградил прекрасен образ за Мишел. Призна пред себе си, че е по-добре да се осъзнае навреме, и поклати глава.
— Жени…
— Да — отвърна Джоми.
Продължиха да крачат напред.
— Нали знаете какво казват монасите от университета? — обади се Тад.
Останалите трима младежи бяха чували израза много пъти и отвърнаха в хор:
— Жени! Не можеш с тях, но не можеш и без тях.
Джим изръмжа. Много добре знаеше, че монасите на Ла-Тимса дават клетва за целомъдрие.
— Май ще си се придържам към курвите.
— Доколкото познавам благородничките от Ролдем, сигурно ще ти излезе доста по-евтино — обади се Серван.
— А и ще те лъжат по-малко — допълни Зейн.