— Съберете се при скалата.
Призованото същество — вече гореше по-ярко от всеки огън — тръгна към тях.
— Внимавайте! — извика Джоми и даде знак на хората си да го заобиколят отдалече.
Някой извика, че е дошла още една лодка.
— Нещата май излизат от контрол — промърмори младежът, огледа се и видя, че ги обхождат. Врагът се готвеше да нападне позицията на Каспар в тил.
Джоми се обърна към двама войници от Ролдем и един от Кеш.
— Последвайте ме — нададе боен вик и се впусна към най-близкия пират.
— Да не си откачил? — извика един от хората му.
— Не, но искам те да си го помислят.
Четиримата хукнаха към противника. Малко преди да се сблъскат, Джоми поведе хората си обратно към хълма, където Каспар и Стефан прегрупираха войниците. Погледна бързо назад. Съществото беше съвсем откачило и унищожаваше всичко пред себе си. Единственият плюс бе, че не различаваше приятел от враг. Поне Каспар можеше да организира хората си и да заеме по-висока позиция. Пиратите нямаха път за отстъпление. Можеха да пробват да пуснат лодките, но две от тях вече горяха, а никой нямаше желание да се приближи до чудовището, за да стигне до здравите. Сигурно щяха да се отправят към последната, но тя едва ли щеше да побере всички.
— Трябва да стигнем до генерала!
Затичаха нагоре по калната пътека, въпреки че бяха останали без дъх. Изведнъж Джоми осъзна, че звуците от битката отзад са секнали. Чуваше само писъците на чудовището, падащите капки дъжд и задъханото дишане на другарите си.
Стигнаха до позицията на Каспар и видяха, че хората му опитват да се окопаят максимално бързо с всички подръчни средства.
— Идват! — извика Каспар.
Джоми стигна до първата защитна линия, спря и се обърна. Пиратите се събираха на пътечката и се готвеха за щурм. Младежът погледна на север и видя, че друга група се насочва към последната здрава лодка.
— Ще се разправим и с тях, ако оцелеем — каза Каспар, сякаш прочел мислите му.
— Защо да не оцелеем, генерале? — попита задъханият Серван.
— Държим по-високата позиция и сме готови — добави Джоми.
— Не се тревожа за тези главорези. Притеснява ме онова чудо, което идва след тях. Спря да расте, но подпалва всичко, до което се докосне.
— Може би да се оттеглим от другата страна на хълма? — предложи Джоми.
— Нямаме време — отвърна Каспар. — Стрелци!
Няколко стрели излетяха към нападателите, но залпът беше неефективен.
— Проклет дъжд — изръмжа Серван. — Тетивите са мокри.
Пиратите настъпваха нагоре. Джоми стисна по-здраво меча и се приготви за бой. Направи му впечатление, че само неговите хора надават бойни викове. Нападателите се изкачваха с мъка и нямаха достатъчно въздух, за да крещят. Лицата им бяха странно празни. Липсваше и обичайният устрем за подобни ситуации. Тези мъже знаеха, че ще умрат.
Джоми се обърна към Каспар.
— Генерале, те ще ни оставят да ги избием.
Бившият херцог кимна.
— Чете се по лицата им, нали? Искам пленници — погледна пламтящото чудовище, което се приближаваше, и добави тихо: — Ако въобще оцелеем.
Съществото, което допреди малко се луташе безцелно и помиташе всичко по пътя си, сега сякаш бе насочило вниманието си към хълма.
— Мисля, че ни видя — каза Джоми.
— Дори нямам представа дали има очи. Но по-добре да се приготвим, защото определено идва насам.
Първите пирати се хвърлиха върху защитниците с маниакален устрем. Неколцина от хората на Каспар бяха ранени, но всички нападатели загинаха. Двайсетина пирати се бяха спрели по-надолу и наблюдаваха. Един каза нещо, а останалите кимнаха и се хвърлиха в атака. Сега вече надаваха неразбираеми бойни викове и крясъци. Явно имаха намерение да избият колкото се може повече от хората на Каспар, преди да загинат.
Един от пиратите се обърна и затича надолу към чудовището. Не беше ясно как успя, но определено привлече вниманието му. После бавно тръгна нагоре по склона, обърна се и спря. Джоми се опули, когато видя, че изобщо не вдига оръжие и се оставя да бъде смачкан като насекомо. Писъкът му беше силен, но кратък. Тялото му се подпали още преди чудовището да го докосне.
Втори пират се спусна надолу и спря по средата между чудовището и позицията на Каспар. През това време враговете бяха стигнали до защитниците, но този път атаката бе по-внимателна, сякаш само да се прецени равновесието на силите.
Внезапно Джоми се усети.
— Генерале!