— Хубаво си говорим, но как ще проследим армията? — попита Джоми.
Джим посочи разпилените край пътя вещи.
— Ще гледаме какво изхвърлят.
— Дано дасатите не правят същото. Не горя от желание да се натъкнем на ариергарда им — каза Тад.
Разговорът замря.
— Онази мелодия, дето си я тананикаше магьосникът… — каза по едно време Джим.
— Какво? — попита Серван.
— Сетих се коя е! Една мръсна песничка от кръчмите на Порт Викор.
— Е, и? — рече Тад.
— Откъде един Велик ще знае пиянските песни на моряците от Мидкемия?
Никой не можа да предложи отговор.
Лесо Варен беше доволен, макар да не можеше да обясни защо. Голяма част от живота му бе диктувана от необясними импулси и отдавна беше спрял да се притеснява. Всичко бе започнало с намирането на онзи амулет преди много години и последвалите сънища. Беше го захвърлял два пъти и после бе пилял години, за да си го върне. А след като го унищожи, мислеше единствено как да събере парчетата и да го възстанови, като уби в процеса половин дузина бижутери. В този амулет имаше нещо…
Проклетият пират Мечката го носеше, когато загина, и сега той бе изгубен в Горчивото море. Въпросният амулет бе позволил на Лесо да хвърли пръв поглед на чудесните възможности. Как животът и смъртта са неразделно свързани и как няма по-могъща сила от живота, преминаващ в смърт.
Така и не можа да го открие повече, въпреки че претърсва морето дълги години… Ето, пак почваше да се отплесва.
Беше сигурен, че тук са намесени божествени сили, защото не можеше да се спре, щом си наумеше нещо. На няколко пъти бе срещал сериозни препятствия, но някак си се измъкваше.
Варен гледаше лежащите из околността тела. Може би затова се чувстваше добре. Тук имаше толкова смърт, че успяваше да източи оттук-оттам остатъчен живот.
Дасатите бяха като деца по отношение на некромантството. Доста могъщи, но нямаха никакъв финес и пилееха много енергия. Поне от техните остатъци бе успял да събере толкова мощ, че вече вървеше без жезъл. Тялото на Винтаката определено не беше никак добро. Само да си намереше добро убежище и щеше да започне подготовка за обсебване на ново тяло. Зачуди се какво ли ще постигне с мащабните кланета на нашествениците.
Зачуди се защо изпитва желание да се срещне отново с дасатите. Първоначалният им контакт беше добър, но след установяването на първия купол и след като им бе предал Миранда, бяха станали негостоприемни. Последния път дори бяха проявили желание да проучват него. Сигурно не бяха доволни, че бе убил двама жреци на излизане от сферата.
Но поне не си беше загубил времето. Вече знаеше, че разполага с познания за некромантството, за каквито те дори не можеха да мечтаят. Точно сега щяха да са му от голяма полза, защото насреща му се носеше дасатски патрул.
Той посегна за искрица от гнева, който таеше, провери голямото количество виталност, което бе складирал, и зачака. Дванадесетимата воини се приближиха бавно — може би се чудеха защо човекът не бяга, а ги очаква спокойно.
— Здравейте — каза Варен на приличен дасатски. Беше го научил, докато преговаряше с жреците.
Водачът им го посочи с меча си.
— Ти разбираш нашия език?
Лесо въздъхна театрално.
— Ама че сте досадно очевидни — от ръката му се изстреляха дванадесет лъча зеленикава енергия и обвиха главите на воините. Те хвърлиха оръжията си и започнаха да дерат лицата си с нокти.
След момент всички се бяха свлекли от седлата и агонизираха на земята. Варен усещаше как жизнената им енергия минава по пипалата и попива в него. За всеки случай постъпи по същия начин и с варнините. Когато всичко около него рухна мъртво, на лицето му се изписа усмивка.
— Е, това беше освежаващо.
Затананика си отново и продължи към Черния купол.
Пъг беше съвсем изтощен. Не се бе чувствал така дори след завръщането си от втората реалност. Отварянето на разломи беше достатъчно трудно дори при нормални обстоятелства, а сега ситуацията беше критична.
Той си пое дъх и кимна на Магнус. Синът му все още не се беше възстановил от пътешествието, но бе пожелал да тръгне с родителите си, за да помогне с каквото може.
Магнус го издигна във въздуха, за да може да огледа хилядите бежанци, които се стичаха в равнините. В далечината, на север, се извисяваше Черният купол. Беше се уголемил почти двойно за последния ден. Пъг пресметна, че вече покрива два големи града и множество селища по реката и в северните степи. Върхът му се губеше в облаците и приличаше на надвиснала черна стена.