Настрои възприятията си и видя, че всички жизнени енергии се стичат към центъра на огромната сфера.
— Ето къде трябва да отида.
Нито за миг не се запитваше откъде идват импулсите, които управляваха живота му. Знаеше, че колкото по̀ им се отдава, колкото повече хаос и болка създава, става по-щастлив. Понякога работеше сам в забутани пещери или мизерни колиби в блатата. Друг път успяваше да се установи на някое луксозно място, под закрилата на глупаци като Каспар от Оласко. Беше изстрадал много и знаеше, че умирането не е никак весело, дори да се будеше в ново тяло само след няколко мига. А най-неприятната смърт беше да те пронижат с меч в гърба. Пое си дълбоко дъх. Ако беше открил тази невероятна жизнена енергия, по-точно прекрасния момент, в който животът преминава в смърт, по-рано, щеше да властва на Мидкемия.
— Трябва да разбера какво е това! — каза той и тръгна към центъра на тази чудесна некромантска магия.
Накор се размърда. Лежеше зад трона, откъдето ТеКарана наблюдаваше обичайните екзекуции. Нямаше представа преди колко време се бе сбогувал Пъг и Магнус. Ако съдеше по пресъхналата си уста, беше минал поне един ден, ако не и няколко. Надигна се и посегна към торбата си. Беше празна. Въздъхна и я избута настрана. Не беше гладен, но търсеше портокали по навик. В меха на колана му имаше малко вода, но не беше и жаден, въпреки пресъхналата уста. Най-сетне осъзна какво се случва.
— Това е брилянтно!
Обърна се, за да надникне в ямата. Гледката го натъжи. Стотици тела падаха всяка минута. Голяма част от есенцията на Ужаса ставаше на пушек и се вихреше в тунела.
Накор вече почти не виждаше Мрачния. Съществото бе пожертвало голяма част от себе си, за да свърже този свят и Келеуан.
Дребосъкът внезапно се осъзна.
— Време е!
Усмихна се и седна на трона на ТеКарана. Валко едва ли щеше да има нещо против. След това зачака.
— Защо не идват? — попита Мартук. Воините на Бялото и талноите очакваха втори ден ответна атака. Но атака нямаше.
Малцината оцелели Низши приготвяха храна за бойците.
Бек не беше мръднал от позицията си. Не беше ял, пил вода и ходил по нужда от два дни. Това започваше да изнервя дори най-закоравелите ветерани.
— Няма да дойдат — каза внезапно той.
— Откъде знаеш? — попита Валко.
Страховитият воин се обърна към него с демонична усмивка.
— Знам. В безопасност сте. Мрачният е зает. Скоро ще напусне този свят. Вече мога да тръгвам — около младежа се появи червена светлина и той рухна на земята.
— Аз съм Кантас-Барат! Завърнах се! — чу се глас във въздуха.
Воините се спогледаха учудено.
— Старите богове се завръщат! — възкликна отец Джувон.
Хиреа се приближи до Бек и го огледа.
— Мъртъв е!
Мартук поклати глава.
— Според мен е мъртъв от много време. Просто нещото в него реши, че повече не му е нужен. Дано да е за добро — ветеранът повиши глас. — Хайде, време е да прекратим тази лудост и да почнем възстановяването на нацията си.
Повечето нададоха радостни възгласи, включително и Валко. Младежът погледна през прозореца. Градът беше в хаос, навсякъде бушуваха пожари. Въпреки пресиления им оптимизъм конфликтът още не беше свършил.
Пъг дремеше. Внезапно се събуди и се огледа.
— Какво?
— Татко, какво има? — попита Магнус.
— Нещо… — той стана и се загледа в нощта. — Нещо се променя.
Намираше се в набързо издигната шатра до командния павилион, в който бяха генералите и императорът. Големият разлом беше съвсем наблизо. На светлината на факлите изглеждаше като синкаво петно, осеяно с блестящи златисти и червени точки.
Потокът бежанци се бе превърнал в река.
— Колко? — обърна се Пъг към Магнус.
— Никой не знае. Около милион през всичките разломи. Може би повече.
— А може и по-малко.
Магнус поклати глава.
— Правим всичко възможно.
— Докъде стигна сферата?
— На петдесет мили северно от града е.
Пъг стисна зъби. Последния път беше на сто.
— Ако не се случи някакво чудо, ще изгубим разлома утре следобед.
Магнус знаеше за какво става дума. Всички разломи трябваше да бъдат затворени, преди Мрачният да ги достигне. Той щеше да превземе Келеуан, но те щяха да се прегрупират на Мидкемия и да потърсят начин да го спрат.