— Да? — отвърна Каспар, отби удара на един пират и после хладнокръвно го прободе в гърлото. Кръвта му бликна на ален фонтан.
— Те се опитват да подмамят чудовището! Умират един по един, за да го докарат тук!
— Идиоти — възкликна Серван, но определено изглеждаше изнервен.
Джоми трябваше да признае, че тактиката е ефективна, стига да не се обръща внимание на загубите. Още един пират се жертва. Топлината вече ставаше непоносима.
Сякаш осъзнали обречената ситуация, някои от враговете нарочно свалиха защитата си и се оставиха да ги убият.
— Пленници! — изкрещя Каспар. — Искам поне един жив!
Джоми вече не издържаше. Всички около него започнаха да отстъпват пред нетърпимата жега. В същото време нападателите не спираха и младежът трябваше да се сражава, докато се изкачваше заднешком по склона. Пътеката беше разкаляна и хлъзгава.
Схватката ставаше все по-яростна, защото пиратите явно се стремяха да загинат. Джоми усети как темпото на битката се променя и осъзна, че неминуемо ще настъпи паника.
Внезапно въздухът се изпълни с глухо бръмчене.
Бял лъч светлина се стрелна от облаците, удари чудовището и то се вцепени.
Битката спря.
— Генерале?
— Чакайте.
Пиратите заотстъпваха, без да откъсват очи от хората на Каспар. Мистичният огън на чудовището сякаш бе загубил силата си и изглеждаше, че дъждът го охлажда. Парата започна да намалява, а яркожълтият цвят бе заменен от предишната червено-черна кожа, приличаща на разтопена лава.
Джоми се обърна към Каспар и видя някаква фигура на скалата над тях.
— Генерале, вижте!
Съществото беше облечено с кожени дрехи, имаше дълга златиста коса и държеше вдигнат високо жезъл. Като че ли напяваше някакво заклинание. Джоми и Каспар мигновено разбраха, че мистичната светлина идва от него.
Чудовището се разпадна — приличаше на изригване на малък вулкан. Въздухът се изпълни с пушилка.
— Искам пленници! — извика Каспар, но беше късно. Като разбраха, че няма къде да избягат, пиратите започнаха да се избиват помежду си.
Джоми беше достатъчно опитен, за да разпознае смъртоносните удари. Обърна се към Каспар и поклати глава. Изражението на генерала беше смесица от недоволство заради липсата на пленници и облекчение от намесата на непознатия магьосник.
— Сигурно е някой от хората на Пъг. Добре, че се появи…
Джоми поклати глава.
— Не мисля така, генерале.
— Това е елф! — възкликна Серван.
— Мисля, че си прав, лейтенант.
Елфът каза нещо, вероятно въпрос, ако се съдеше по тона му.
— Знам доста езици, но този ми е непознат — отвърна високо Каспар.
Елфът бавно тръгна надолу и спря на няколко крачки пред тях.
— Попитах кои сте вие, че се намирате без позволение във Върховете на Куор? — говореше на кешийски, но със силен акцент.
— Аз съм Каспар, бивш херцог на Оласко и командир на този отряд. Тук съм с разрешението на краля на Ролдем и кешийския император. И двамата претендират за тези земи.
— Суетата на господарите ти не ме интересува. Тези земи принадлежат на Куор.
— Искам да ти благодаря, че… — опита се да запази цивилизован тон Каспар.
— Преди да ми благодариш, човеко, трябва да знаеш, че не дойдох да ви спася от това елементално създание. То беше създадено с толкова зла магия, че трябваше да го премахна, преди да се оправя с вас.
— Да се оправиш с нас ли?
— Да — отвърна елфът. — Вие сте мои пленници.
Мъжете мигновено пак стиснаха оръжията. Елфът беше сам, но пък се бе справил с чудовището без видими усилия.
— И нима сам ще плениш всички ни? — попита Каспар. Все още разполагаше с поне тридесет готови за бой войници.
— Не — отвърна елфът и извика нещо на неговия си език.
От храстите и зад скалите започнаха да се появяват още елфи, поне два пъти повече от хората на Каспар. Всички си приличаха. Имаха златисти коси и сини очи като магьосника. И всички също носеха дрехи от еленова кожа, нещо като униформи, макар да имаха различни кройки. Неколцина имаха пера или полирани камъчета, сплетени в плитките си. Други носеха косата си на опашка или пусната свободно. Повечето бяха въоръжени с лъкове, но имаше и петима-шестима с жезли. Каспар беше сигурен, че са магьосници като водача си.
— Хвърлете оръжията — нареди Каспар на хората си и се обърна към елфа. — Предаваме се.
— Вземете ранените, които могат да вървят, и елате с нас.