— Не — отвърна младежът. — Хващам бас, че за тези двамата има много истории.
— Има една-две — Пъг се изправи. — Имам малко работа в кабинета и после мисля да полегна — останалите понечиха да се надигнат, но той ги спря. — Само съм уморен, не съм болен. Довършете си обяда.
Отправи се към кабинета и отвори вратата. Зад писалището му стоеше мъж с кафява коса.
— Банат?
— Да — отвърна божеството. — Реших, че заслужаваш да узнаеш нещо. Мрачният е унищожен, доколкото това може да се каже за Господар на ужаса. Изхвърлихме го обратно в Бездната и може да приемем, че вече го няма.
— Как? Едва ли моето…
— Малкият номер с избухването на планетата? Неочакван ход, но трябва да призная, че съм впечатлен. Предполагах, че ще отвориш цепнатина в земята и ще запратиш Ужаса в ядрото, или пък ще се опиташ да го потопиш в морето. Но да превърнеш цялата планета на прах… Забележително.
— Значи най-после сме в безопасност?
— Никога — засмя се Банат и изчезна.
Пъг копнееше да намери начин, с който да определя дали божеството казва истината, или лъже. След това видя кутията. Поколеба се за момент и я отвори. Вътре имаше свитък. Той започна да го разгръща. Стомахът му се беше свил.
Беше съобщение с познатия му почерк.
Може би заслужаваш да знаеш две неща. Не ти пишеше тези бележки и ги пращаше от бъдещето. Аз бях.
Беше подписано „Калкин“.
Пъг се засмя.