За няколко минути успяха да съберат тези, които можеха да стоят на крака. Имаше и десетина тежко ранени, но елфът нареди да ги оставят — щели да се погрижат за тях.
Каспар кимна и хората му тръгнаха по пътеката към пещерата, която използваха за база. Преди да се отдалечат, отзад се разнесе приглушен писък и Джоми потръпна. Понечи да се обърне, но една ръка го стисна за рамото.
— Не гледай — каза Джим Дашър. — Няма смисъл.
Джоми кимна. Елфите доубиваха тежко ранените. Младежът знаеше, че това вероятно е по-милостиво, отколкото да умреш с разпран корем или от инфекция, но въпреки това мисълта го потискаше.
Пленниците бавно тръгнаха към извисяващите се планини.
Дъждът продължаваше.
3
Разместване
Пъг погледна слънцето.
Пренастрои възприятията си от видимия спектър към другите енергийни състояния, които вече различаваше. Нямаше думи, с които да опише гледката. От две седмици се криеха в това имение на главната дасатска планета, под закрилата на Мартук, който се бе оказал таен последовател на Бялото. Пъг бе използвал това време, за да усъвършенства контрола на способностите си в тази реалност.
Исаланецът Накор, негов дългогодишен спътник и приятел, седеше на една пейка в градинката и го наблюдаваше. Неговият повереник Ралан Бек сега бе под грижите на Мартук и усвояваше ролята на млад дасатски воин.
Синът на Пъг, Магнус, седеше до баща си и размишляваше за тяхната мисия. Вярваше дълбоко на баща си, но все още нямаше представа защо са дошли в този мрачен свят, където не бе стъпвал човешки крак, и какво точно търсят. Разбираше, че дасатите са заплаха, но не беше сигурен какво точно могат да направят те четиримата тук, толкова далече от дома. Всъщност разстоянието май нямаше значение — тази планета си имаше двойник в тяхната реалност, и то относително добре познат на Магнус двойник. Но младият магьосник нямаше никаква представа как ще се върнат обратно.
Това го изнервяше. Все пак той беше един от най-могъщите заклинатели на Мидкемия, след родителите си и може би Накор, а вероятно един ден щеше да задмине и тях. Въпреки целия си талант и уменията си обаче нямаше представа как да се върнат в своята реалност. По време на пристигането се бе опитал да проумее магията, която ги бе транспортирала. Имаше добра представа за това как да мести тялото си, а и разбираше донякъде от разломна магия. Но въпреки че бе доловил някои познати нюанси, цялата логика все още си оставаше неразгадаема. Мартук бе споменал, че преминаването няма да е трудно, но не бе навлязъл в подробности.
Магнус знаеше, че трябва да се довери на дасатския ренегат, но таеше колебания. Въпреки че имаха подобни каузи, те не преследваха едни и същи цели. Без съмнение Мартук щеше да сложи интересите на собствения си народ над тези на човеците от Мидкемия, та дори това да им костваше живота.
В този момент другата причина за тревогите му се появи в градината. Ако можеше да се вярва на Пъг, това бе дядо му, легендарният Макрос. Само че съществото не беше човек, а дасат. Все пак имаше спомени, които без съмнение принадлежаха на Черния чародей, говореше перфектно кешийски, ролдемски и още много езици от Мидкемия и като цяло проявяваше човешко съзнание. Но присъствието на Макрос, в тази форма, на този свят, будеше обезпокоителни въпроси. Магнус изпитваше притеснения, но засега ги прикриваше успешно.
Откакто бяха пристигнали, Макрос отсъстваше почти постоянно и двамата с Пъг бяха разговаряли само за няколко минути. Високият дасат поздрави и се приближи до пейката.
— Може ли да седна?
Магнус кимна и се мръдна да направи място.
— Все още не мога да го проумея — каза Пъг. — Разбирам, че си се променил, но все пак виждам, че си ти — огледа внимателно чертите на съществото. — Ще се съгласиш, че досега бях разумно търпелив. Разбираме, че водиш движение, което е под постоянна заплаха, и имаш много отговорности. Но след като сега си тук, защо не ни разкажеш цялата история?
Накор стана от своята пейка и се настани до Пъг.
— Знаеш, че обичам добрите истории, но този път ни кажи истината.
Макрос се усмихна.
— Може би най-големият ми грях беше лъжата. По онова време… — той извърна поглед, сякаш споменът беше болезнен, и си пое дъх. — Беше преди толкова години, приятели. Бях арогантен и не вярвах на останалите дотолкова, че да им кажа простата, или не дотам, истина. И да ги оставя да изберат дали да направят правилното нещо.
— Манипулирах хората, за да осигуря… — той поклати глава. — Признавам, че бях и суетен. Бях толкова сигурен като млад… като човек. Пъг, цялото това преживяване ме направи по-смирен — обърна се към Магнус. — Имам пораснал внук, а не съм видял нито ден от живота му.